Харлан Коубън - Дръж се здраво

— Запази самообладание.

— Намерил се кой да ми го каже — намръщи се Майк.

— Да, именно аз. Ти имаш избор: или да се надсмееш на това, че не някой друг, а аз апелирам за здрав разум, или да осъзнаеш, че след като и аз призовавам към благоразумие, значи работата е много сериозна. Не може да нахълташ полуоткачил в един полицейски участък и да търсиш сметка на полицай.

Майк не отвърна. Участъкът бе настанен в бивша библиотека на върха на хълма и паркирането вечно бе проблем. Моу започна да обикаля и да търси място.

— Чу ли какво ти казах?

— Да, Моу. Много добре.

Точно пред участъка всичко бе заето.

— Чакай да сляза до южния паркинг.

— Няма време — каза Майк. — Знам как да се грижа за себе си.

— Не те пускам.

Майк се извърна към него.

— Божичко, Майк, отвратително изглеждаш.

— Ако искаш да си ми шофьор, нямам нищо против. Но не си ми гледачка, Моу. Остави ме да сляза. Така или иначе, искам да разговарям с Хъф на четири очи. Ако те види и теб, ще стане подозрителен. Ако съм сам, мога да го подхвана като баща с баща.

Моу отби вдясно:

— Запомни това, което току-що ми каза.

— Кое по-точно?

— Баща с баща. И той е баща.

— В смисъл?

— Не го забравяй.

Изправяйки се, Майк усети болката да го прорязва през гръдния кош. Интересно нещо бе това, физическата болка. Знаеше, че има висок праг на поносимост към нея. Понякога дори му действаше успокоително. Обичаше да усеща болка след тежка тренировка. Обичаше мускулите да го болят. На леда всеки твърд бодичек, вместо да го уплаши, имаше точно обратния ефект. Силовата игра изкарваше на преден план всичките му умения.

Очакваше да завари един задрямал участък. Дотогава беше влизал тук само веднъж, да иска разрешение да остави колата на улицата за през нощта. Правилникът на града не позволяваше паркирането на коли по улиците след два часа след полунощ, но преасфалтираха алеята към гаража, та му бяха разрешили да държи колите си на улицата цяла седмица. Тогава завари само един полицай, а по бюрата зад него нямаше никой.

Днес обаче вътре имаше най-малко петнайсетина полицаи, като до един бяха заети.

— С какво мога да ви помогна?

Униформеният полицай му се стори прекалено млад, за да дава дежурство в приемната. Вероятно пак под влияние на телевизията, но Майк очакваше да види прошарен ветеран, като онзи от поредицата „Хил стрийт блус“, който заръчваше на всеки един: „И умната там.“ Хлапакът тук надали имаше двайсет години. Гледаше Майк с неподправена изненада и сочеше лицето му.

— Заради синините ли сте тук?

— Не — отвърна Майк. Останалите полицаи засилиха темпото. Подаваха си бумаги, подвикваха си един на друг и притискаха слушалки с брада към раменете си.

— Търся офицера Хъф.

— Имате предвид капитан Хъф?

— Да.

— Мога ли да знам по какъв въпрос?

— Предайте му, че го търси Майк Бай.

— Както виждате, в момента сме доста заети.

— Виждам — рече Майк. — Нещо сериозно ли е?

Младежът го изгледа косо, да му подскаже, че това всъщност не му влиза в работата. Майк подочу откъслечни фрази за кола, паркирана на паркинга на хотел „Рамада“, но нищо повече.

— Имате ли нещо против да поседнете там, докато се свържа с капитан Хъф?

— Няма проблем.

Отиде до пейката и седна до костюмиран мъж, който попълваше някакви бланки. Един от полицаите се провикна:

— Целия персонал вече проверихме. Никой не я е виждал.

Майк се замисли за какво може да става дума, но само за да потисне гнева си. Хъф го бе излъгал.

Майк не сваляше очи от младия полицай. Когато онзи окачи слушалката и вдигна поглед, Майк усети, че новината няма да е добра.

— Мистър Бай?

— Доктор Бай — поправи го Майк. Може би бе прозвучало арогантно, но понякога хората се отнасяха другояче с лекарите. Не често. Но все пак понякога.

— Доктор Бай. Боя се, че сме страшно натоварени днес. Капитан Хъф ме помоли да ви предам, че ще ви се обади при първа възможност.

— Това не ми върши работа — каза Майк.

— Моля?

Приемната на участъка бе общо взето открито помещение. Имаше оградка, около метър висока — защо ли ги има във всички участъци? Кого може да спре тя с незаключената си вратичка? В дъното ясно се виждаше надписът на една от вратите КАПИТАН ХЪФ. Запъти се забързано, което му докара нови болки в ребрата и по лицето. Пристъпи покрай тезгяха.

— Сър?

— Не се притеснявайте. Знам пътя.

Дръпна резето и забърза към кабинета на капитана.

— Стой! Не мърдай!

Майк бе преценил, че хлапакът надали ще стреля, затова продължи напред. Стигна вратата преди някой да го е настигнал. Натисна дръжката. Отключено бе. Блъсна я навътре.