Харлан Коубън - Дръж се здраво

След като Наш я спаси, Пиетра жадуваше единствено за отмъщение. За нищо друго не си мислеше, докато оздравяваше. Три седмици след като я бяха изписали от болницата, Наш и Пиетра тръгнаха по следите на един от войниците, измъчвал семейството й. Успяха да го докопат, когато бе сам. Наш го върза и напъха парцал в устата му. Връчи на Пиетра лозарските ножици и я остави насаме с онзи. На войника му трябваха три дни да умре. Още в края на първия се молеше на Пиетра да го довърши. Тя обаче отказа.

Всеки миг й доставяше удоволствие.

В крайна сметка повечето хора смятат отмъщението за похабена емоция. Усещат определена празнота, след като са сторили нещо ужасно на друго човешко същество, дори да е било заслужено. Не и Пиетра. Изживяното само подклаждаше жаждата й за още. И до огромна степен именно затова и днес тя бе с него.

— Какво толкова по-различно е станало? — попита я той.

И зачака. Трябваше й известно време.

— Неизвестността — отговори тя накрая приглушено. — Да не знаеш никога. Физическата болка… Да приемем, че тя се понася без проблем. — Обърна се назад към складовете. — Но да оставиш човек цял живот да се чуди какво е станало с жената, която е обичал. — Поклати глава. — Това май е по-лошо.

Наш сложи ръка на рамото й:

— Нищо не можем да направим засега. Разбираш ме, нали?

Тя кимна, загледана право пред себе си:

— Но някой ден?

— Да, Пиетра. Някой ден. Щом приключим с всичко това, ще му съобщим истината.

Когато Гай Новак свърна в алеята пред дома си, часовникът сочеше два без десет. Кокалчетата му бяха побелели от стискане на волана. Остана неподвижен, с крак върху спирачката и с надеждата да почувства нещо по-различно от обзелото го отвратително безсилие.

Погледна се в огледалото за обратно виждане. Косата му бе започнала да оредява. Преместваше пътя й все по-близо до ухото. Все още не можеше да се каже, че се мъчи да прикрие някакво олисяване, но мисълта не бе далеч от повечето хорски умове. Пътят ти се смъква все по на юг, но не го забелязваш ден за ден, та дори и седмица за седмица, докато един ден не усетиш как хората ти се подхилкват зад гърба.

Впери очи в огледалния образ и не можа да повярва, че гледа себе си. Пътят обаче щеше да слезе още по-надолу. Това поне му бе пределно ясно. И все пак, по-добре няколко косъма, отколкото лъщящо кубе.

Свали едната си ръка от волана, включи ръчната спирачка и извади ключа. Пак хвърли поглед на онзи в огледалото.

Мухльо.

Никакъв мъж не е той. Да минава покрай нечий дом и да забавя скоростта. Леле, какъв храбрец! Бъди малко по-твърд, Гай — или те е страх да посегнеш на мръсника, съсипал детето ти?

Що за баща е той? Що за мъж?

Мухльо.

Да, де, беше се оплакал като някаква ученичка на директора. Онзи бе цъкал от съчувствие, но не беше предприел нищо. Луистън продължаваше да се прибира вечер, да целува хубавичката си жена и вероятно да вдига над главата си малката им дъщеря и да я слуша как гъргори от смях. Майката на Ясмин го бе напуснала преди тя да навърши две години. Повечето им познати виняха нея за разбития им брак, но истината беше, че Гай не се бе проявил достатъчно като мъж. По тази причина жена му бе почнала да спи с други мъже, докато накрая не й пукаше дали той знае, или не.

Това се беше случило с жена му. Не бе проявил достатъчно сила, та да я задържи. Окей, станалото — станало.

Но сега ставаше дума за детето му — за обожаваната му дъщеря Ясмин, олицетворение на единственото му постижение като мъж — да стане баща, да отгледа дете. Да е основният му родител.

Нима опазването й не бе най-важната му задача?

Браво на теб, Гай.

А сега нямаше мъжеството да се бори за нея. Как щеше да реагира собственият му баща, ако беше жив? Щеше да го изгледа с оня поглед, дето караше Гай да се чувства нищожество. Щеше да го нарече „женчо“, понеже ако някой беше сторил подобно нещо на който и да било от най-близките на стария, Джордж Новак щеше да му свети маслото с един удар.

На Гай му се искаше да стори същото.

Излезе от колата и тръгна по алеята. От дванайсет години живееше тук. Спомни си как с бившата му жена се държаха за ръце, когато за пръв път се приближиха към къщата, и как тя му се усмихваше. Била ли е вече почнала да се чука зад гърба му? Сигурно. След като го изостави, съмнението дали детето е негово доста години гризеше Гай. Той се мъчеше да прогони мисълта, да си внуши, че всъщност няма значение, да не обръща внимание на разяждащото го недоверие. Дотогава, докато чувството не стана непоносимо. Преди две години тайничко бе уредил да му направят проба за бащинство. Минаха три мъчителни седмици, докато излязат резултатите, но чакането си заслужаваше.