Харлан Коубън - Дръж се здраво

Ясмин бе от него.

И в това отношение сигурно се беше проявил като мухльо, но истината го направи още по-добър баща. Правеше всичко, само и само тя да е щастлива. Поставяше нейните нужди пред своите. Обожаваше Ясмин, грижеше се за нея и нито веднъж не я унизи така, както собственият му баща го бе унижавал.

Но не бе успял да я опази.

Спря да огледа къщата. Ако щеше да я обявява за продан, нямаше да е зле да й тегли една боя. И да подкастри живия плет.

— Хей!

Женският глас му бе непознат. Извърна се и присви очи срещу слънцето. Вцепени се, като видя от спряната до тротоара кола да излиза жената на Луистън. Лицето й бе разкривено от злоба. Запъти се насреща му.

Гай не помръдна.

— Какво си въобразяваш, като минаваш покрай дома ми, бе?

Гай, който не бе силен по мигновените отговори, успя само да измънка:

— Живеем в свободна държава.

Доли Луистън идваше все по-наблизо с такава скорост, сякаш се канеше да го бие. Гай дори вдигна ръце пред лицето си и отстъпи крачка назад. Егати мухльото! Страх го е не само да се бори за детето си, ами и да се опъне на жената на оня, който го бе съсипал.

Тя спря и завря пръст в лицето му.

— Остави семейството ми на мира, чуваш ли? Необходима му бе цяла секунда да събере мислите си.

— А ти знаеш ли какво направи мъжът ти на дъщеря ми?

— Сбъркал е.

— Подиграл се е на единайсетгодишно дете.

— Знам какво е направил. Постъпил е като глупак. Искрено съжалявам. Но ти нямаш представа.

— Превърна живота на детето ми в ад.

— И ти сега искаш да си го върнеш по същия начин, така ли?

— Мъжът ти трябва да напусне — каза Гай.

— За една грешка на езика?

— Той й отне детството.

— Изпадаш в мелодрама.

— А ти наистина ли не помниш какво бе в началото — всеки ден от сутрин до вечер й се подиграваха. Дъщеря ми имаше щастливо детство. В никакъв случай не е била идеална, но бе жизнерадостна. А сега…

— Виж какво. Много съжалявам. Наистина. Но искам да оставиш семейството ми на мира.

— Ако я беше ударил — ако й беше зашлевил плесница, да кажем, — щяха да го уволнят начаса, нали? Онова, което стори на Ясмин, е дори по-лошо.

Доли Луистън направи гримаса:

— Ама ти сериозно ли говориш?

— Няма да оставя нещата така.

Тя направи крачка напред. Този път Гай не отстъпи. Лицата им бяха на трийсетина сантиметра едно от друго. Тя зашепна:

— Ти наистина ли смяташ, че най-лошото, което може да й се случи, е някой да й се подиграва?

Той отвори уста, но не успя да пророни и дума.

— Ти тормозиш семейството ми, мистър Новак. Моето семейство. Хората, които обичам. Мъжът ми е сгрешил. Извинил се е. Но ти пак искаш да ни нападаш. В такъв случай ние ще се защитаваме.

— Ще ме съдите ли?

— О, ни най-малко — изсмя се тя и продължи да шепне. — Изобщо не говоря за съд.

— А за какво?

Доли Луистън килна глава надясно.

— Ял ли си някога бой, мистър Новак?

— Заплашваш ли ме?

— Само питам. Ти каза, че постъпката на мъжа ми била по-лоша и от бой. Но чуй ме добре, мистър Новак. Не е така. Познавам някои хора. Само думичка от мен — само намек, че някой иска да ми стори зло, — и те ще цъфнат тук някоя нощ, докато спиш. И докато детето ти спи.

Гай усети как устата му пресъхна. Опита се да овладее омекналите си колене.

— Това съвсем звучи като заплаха, мисис Луистън.

— Но не е. Просто го приеми като факт. Ако си решил да си отмъщаваш, недей да очакваш, че ние просто ще си седим на задниците. Ще те нападна с всичко, което имам на разположение. Разбра ли ме?

Гай не отвърна.

— Бъди разумен, мистър Новак. Гледай си дъщерята, а не мъжа ми. Станалото — станало.

— Не е така.

— В такъв случай страданията ти едва започват.

Доли Луистън се извъртя и си тръгна, без да каже и дума повече. Гай Новак усети, че краката му треперят. Остана на място, докато тя се качи в колата и си замина. Главата й не се извърна, но му се стори, че на лицето й цъфти усмивка.

Тая е луда, мина му през ум.

Значеше ли обаче това, че той следва да отстъпи? Не беше ли отстъпвал през целия си проклет живот? Не беше ли това изначалният проблем — че е мъж, който позволява да го тъпчат?

Отвори входната врата и влезе.

— Окей ли е всичко?

Беше Бет, най-новата му приятелка. Прекалено много се мъчеше да му угоди. Всички правеха така. В тази възрастова група мъжете бяха кът, та те се напъваха хем да им угаждат, хем да не ги помислят за отчаяни, но май на нито една не й се удаваше. Отчаянието не може да се скрие. Колкото и да се мъчиш, вонята винаги избива през обвивката.