Харлан Коубън - Дръж се здраво

Хъф седеше зад бюрото си и говореше по телефона.

— Какво, по дяволите…?

Хлапакът полицай от тезгяха бе зад гърба му, готов да го събори на пода, но Хъф му махна да си върви.

— Всичко е наред.

— Извинявай, капитане, но той направо нахълта.

— Не се тревожи. Само затвори вратата, Окей?

На хлапака това не му се хареса, но все пак изпълни заповедта. Една от стените на кабинета бе остъклена и той остана да наблюдава през нея. Майк го изгледа кръвнишки, после посвети цялото си внимание на Хъф.

— Ти ме излъга.

— Имам много работа, Майк.

— Видях сина ти, преди да ме пребият.

— Не може да си го видял. Той си беше вкъщи.

— Не е вярно.

Хъф не стана. Но и не покани Майк да седне. Постави ръце на тила си и се облегна назад.

— Всъщност никак нямам време за този разговор.

— Синът ми е бил у вас. После е отишъл с кола в Бронкс.

— Откъде знаеш, Майк?

— Телефонът на сина ми има GPS.

— Уау — вдигна вежди Хъф.

Това сигурно вече му бе известно. Нюйоркските му колеги вероятно му го бяха съобщили.

— Защо ме лъжеш, Хъф?

— С каква точност работи този GPS?

— Моля?

— Може изобщо да не е бил с ДиДжей. Може да е бил в съседна къща. Момчето на Лъбеткин живее само на две къщи от нас. Или пък да е бил у нас преди да се прибера. Или може да се е мотал наоколо и да е мислил да влезе, пък после да се е отказал.

— Сериозно ли говориш?

На вратата се почука. Друг полицай подаде глава.

— Мистър Кордоба е тук.

— Отведи го в стая „А“ — рече Хъф. — Идвам след секунда.

Полицаят кимна и остави вратата да се затвори. Хъф стана. Бе висок мъж със зализана назад коса. Обикновено се държеше по полицейски спокойно, като през онази вечер пред дома си. И сега се придържаше към същото поведение, но усилието сякаш го изтощаваше. Срещна погледа на — Майк. Майк не извърна очи.

— Синът ми си бе у дома през цялата нощ.

— Лъжеш.

— Трябва да вървя. Не желая да разговарям повече с теб. Запъти се към вратата. Майк се изпречи на пътя му.

— Трябва да говоря със сина ти.

— Махни се от пътя ми, Майк.

— Няма.

— Лицето ти.

— Какво му е?

— Май достатъчно бой си изял вече — рече Хъф.

— Искаш ли да пробваш?

Хъф не отвърна.

— Хайде, Хъф. Вече съм бит. Искаш ли да опиташ пак?

— Какво значи „пак“?

— Може и ти да си бил там.

— Какво?

— Синът ти беше. Сигурен съм. Така че хайде да се сбием. Само че този път лице в лице. Ти и аз. Без други, които да ми скочат, докато не гледам. Давай. Свали си пистолета и заключи вратата. Кажи на колегите си да ни оставят на мира. Дай да видим колко твърд си наистина.

Хъф се подсмихна.

— И смяташ, че това ще ти помогне да намериш сина си?

И Майк осъзна — онова, което му бе казал Моу. Говореше за „лице в лице“ и „ти и аз“, а всъщност трябваше да му говори така, както го съветваше Моу: като баща с баща. Не че на Хъф щеше да му е приятно да му го напомни. Напротив. Майк се мъчеше да спаси сина си. Но и Хъф вършеше същото. Майк не даваше и пукната пара за ДиДжей Хъф. Но и Хъф не даваше пукната пара за Адам Бай.

Целта и на двамата бе да защитят синовете си. И Хъф бе готов да се бие в името на тази цел. Независимо от изхода на двубоя, той нямаше да изневери на детето си. Същото важеше и за всички останали родители — на Кларк, на Оливия, на всеки друг. Именно тук бе грешката на Майк. Тиа и той разговаряха с възрастни, които биха се хвърлили и върху невъзпламенена граната, за да опазят рожбите си. А трябваше да търсят начин да заобиколят родителската охрана.

— Адам го няма — каза Майк.

— Това го знам.

— Говорих с нюйоркската полиция по въпроса. Но тук кой може да ми помогне да го намеря?

— Предай на Касандра, че ми липсва — прошепна Наш.

И най-после, след толкова дълго време, всичко свърши за Реба Кордоба.

Наш закара трупа до складовете на „Ю-Стор-Ит“ на Шосе номер 15 в окръг Съсекс. Нощта бе паднала. Наоколо нямаше жива душа. Остави тялото в боклукчийска кофа, където шансът да го открият бе минимален. Складовете са идеални за тази цел. Чел бе някъде, как някакъв отвлечен го заключили в един от контейнерите. Умрял вътре от задушаване. Но Наш бе чувал и други истории, от които дробовете ти можеха да колабират. Човек вижда обяви за липсващи лица, чуди се къде ли са изчезнали онези деца, дето слагат снимките им по кутиите с мляко, или жените, които един ден са излезли съвсем невинно от къщи, а много често — по-често, отколкото би му се искало да знае — те са вързани, с парцал в устата, дори живи, в складове като тукашния.