Харлан Коубън - Дръж се здраво

Искаше му се да премине тази граница. А и жените да я преминат, та да видят истинското му „аз“. Но това не бе никак лесно, поради което връзките им си оставаха повърхностни. Жените искаха още и още. Но се мъчеха да не оказват натиск, а то все излизаше като натиск. Жените се стремяха да свият гнездо, да се почувстват по-близки. А той — не. Въпреки това те оставаха с него, докато той не прекратеше връзката.

— Всичко е наред — отвърна Гай. — Съжалявам, че се забавих.

— Няма нищо.

— Как са момичетата?

— Добре са. Майката на Джил дойде да си я вземе. Ясмин си е горе в стаята.

— Чудесно.

— Гладен ли си, Гай? Да ти спретна ли нещо за хапване?

— Само ако и ти седнеш с мен.

Лицето на Бет се озари, което неизвестно защо го накара да се почувства гузен. Жените, с които излизаше, го караха да се чувства едновременно и нищожен, и превъзхождащ ги. Отново го обзе себеомразата.

Тя се приближи и го целуна по бузата.

— Полегни да си починеш, а аз ще приготвя обяда.

— Добре. Чакай първо да си видя имейлите.

Когато провери компютъра обаче, завари само един нов имейл от анонимен подател от Хотмейл. От краткия текст кръвта му направо се смрази:

Слушай, скрий пистолета си по-добре.

Тиа вече почти съжаляваше, че не е приела предложението на Хестър Крикстайн. Седеше у дома и се питаше кога друг път през живота си е била толкова безполезна. Обади се на приятелите на Адам, но никой нищо не знаеше. Страхът изпълваше съзнанието й. Джил, отдавна наясно с родителските настроения, усещаше, че е станало нещо лошо.

— Къде е Адам, мамо?

— Не знам, миличко.

— Звънях му на мобифона — каза Джил, — но той не ми отговори.

— Знам. Търсим го.

Тиа се взря в дъщеря си. Толкова зряла бе за годините си. Второто дете се отглежда много по-различно от първото. Към първото сме винаги прекалено грижовни. Следим всяка негова крачка. Приемаме всеки дъх, който поема, като проява на Божията промисъл. Всичко се върти около първородното — и земята, и луната, и звездите, и слънцето.

Мисълта й се прехвърли към тайните, към личните мисли и страхове и към това, как се бе опитвала да узнае тези на сина си. Запита се дали това, което в момента изживяваше, доказваше, че е била права, или не. Всеки има своите си проблеми — по това спор нямаше. Самата Тиа имаше страхови проблеми. Не пускаше децата си да играят какъвто и да било спорт без каски — или без предпазни маски за очите, ако се налагаше. Чакаше ги на автобусната спирка, докато се приберат — дори и сега, когато Адам бе вече надраснал нуждата от подобен контрол и не би й позволил да го прави, тя се криеше и го наблюдаваше. Боеше се да ги пуска сами през оживени улици или с колелета в центъра на града. Избягваше комбинираните курсове, тъй като не бе сигурна, че и другите майки шофират толкова внимателно, колкото самата тя. Не пропускаше новина за трагедия с дете — било то катастрофа, удавяне, отвличане, или паднал самолет. Чуеше ли нещо от този род, веднага след като се прибереше, го издирваше в интернет и изчиташе всичко за случая. И макар Майк да въздишаше и да се опитваше да я успокои с приказки за изключително малката вероятност подобни неща да се случат и да й докаже, че страховете й са безпочвени, от това нямаше никаква полза.

И най-най-малката вероятност все се случваше някому. Сега бе дошъл нейният ред.

Безпочвени ли бяха страховете й, или винаги е била права?

Мобифонът й пак иззвъня и тя пак го грабна, молейки се с цялата си душа да е Адам. Не беше. Номерът на повиквателя бе блокиран.

— Мисис Бай? Обажда се детектив Шлич.

Високата полицайка от болницата. Страхът отново я обзе. Все си мислиш, че си стигнал предела на усещанията, когато нахлува нов прилив.

— Да, моля.

— Намерили са телефона на сина ви в една кофа близо до мястото, където е бил пребит съпругът ви.

— Значи той наистина е бил там.

— Да. Приехме това за даденост от самото начало.

— И някой е откраднал телефона му.

— Това е отделен въпрос. Много по-вероятно е да е бил изхвърлен, след като някой — най-вероятно синът ви — е видял съпруга ви там и се е усетил как той го е проследил.

— Но това не е доказано.

— Вярно, не е доказано, мисис Бай.

— Това ново развитие ще ви накара ли да погледнете по-сериозно на случая?

— Ние поначало го гледаме най-сериозно — отвърна Шлич.

— Мисля, че ме разбирате.

— Разбирам ви. Вижте какво, ние наричаме тази улица „Вампирска“, понеже през деня тук няма жива душа. Абсолютно. Но довечера, когато клубовете и баровете пак отворят, ще се появят хора и ние ще ги разпитаме.