Харлан Коубън - Дръж се здраво

С напредването на вечерта стадото оредя — приятелките й заизчезваха една по една с разни момчета.

Впоследствие щеше да чете за „сбирки по покривите“ и за наркотици, които водели до „дейт-рейп“ и се питаше дали именно това не й се бе случило. Спомените й бяха съвсем мъгляви. Озовала се бе внезапно в нечия кола. Плачеше и искаше да се махне, но той не я пусна. В един момент извади нож и я повлече насила към мотелска стая. Наричаше я с всякакви гадни имена и накрая я изнасили. Опиташе ли да се съпротивлява, той я удряше.

Ужасът й се стори безкраен. През цялото време се молеше онзи да я убие, след като свърши с нея. Толкова отвратително бе. Не мислеше за оцеляване, а само за смърт.

И по-нататък всичко мина като насън. Чела бе някъде, че трябвало да се отпуснеш и да не се съпротивляваш, та изнасилвачът да си помисли, че е победил или нещо подобно. Сюзън се бе отпуснала. Когато онзи престана да е нащрек, успя да освободи едната си ръка и го сграбчи за тестисите. Мачкаше с всичка сила, а онзи запищя и се отметна назад.

Сюзън се изтърколи от леглото и напипа ножа.

Изнасилвачът се търкаляше по пода от болка. Нямаше повече сили да се бие. Тя можеше да отвори вратата, да хукне по коридора и да закрещи за помощ. Това щеше да е най-разумното. Но тя не го стори.

Вместо това, заби ножа дълбоко в гърдите му. Тялото му се вкочани. После се сгърчи в онази ужасна конвулсия, докато ножът пронизваше сърцето му.

След което издъхна.

— Много си напрегната, сладур — каза й Данте сега, единайсет години по-късно.

Започна да масажира раменете й. Не го спря, макар да не й носеше никакво облекчение.

Сюзън остави ножа забит в гърдите му и хукна навън.

Много дълго бяга. Главата й започна да се прояснява. Намери телефонен автомат и се обади на родителите си. Баща й дойде да я прибере. Разказа му. Минаха покрай мотела.

Полицаите вече бяха там и червените светлини на колите им осветяваха района. Тогава баща й я закара в дома, в който бе прекарала детството си.

— Кой ще ти повярва сега? — попита я майка й.

И тя си задаваше същия въпрос.

— Какво ще каже Данте?

Друг добър въпрос.

— Една майка е длъжна да пази семейството си. Такава е ролята на жената. В това отношение сме по-силни от мъжете. Ние сме способни да надживеем подобни неща и да продължим нататък. Ако му кажеш, мъжът ти никога вече няма да те погледне със същите очи. Нито някой друг на неговото място. А ти обичаш начина, по който те гледа, нали? Вечно ще се пита защо си излязла. Как си стигнала до стаята на онзи. Може и да ти повярва, но нищо вече няма да е като преди. Разбираш ли ме?

Тя очакваше полицията да я прибере. Но те така и не дойдоха. Прочете във вестника за убития — пишеха дори името му, — но след ден-два престанаха да споменават случая. Понеже имал криминално минало, полицаите бяха решили, че е убит по време на обир или от конкурент в търговията с наркотици.

Тогава послуша майка си и остави животът да си върви. Данте се върна. Любиха се. Не й хареса. И досега не й харесваше. Но го обичаше и искаше той да е щастлив. Данте понякога се чудеше защо жена му е мрачна, но усещаше, че не бива да пита.

Сюзън пак тръгна на църква. Права беше майка й — истината щеше да разбие семейството им. Така тайната си остана у нея и тя успя да опази Данте и децата им. Времето наистина лекуваше. Понякога не се сещаше за онази нощ по цели дни наред. Данте сигурно бе усетил, че сексът вече не й доставя удоволствие, но не се издаваше. Навремето й ставаше хубаво, ако някой мъж я изгледаше жадно, но сега само усещаше силна болка в корема.

Точно това не искаше да разкаже на Айлийн Голдфарб. Нямаше смисъл да търсят помощ от изнасилвача.

Той отдавна бе мъртъв.

— Кожата ти е много студена — отбеляза Данте.

— Нищо ми няма.

— Да ти донеса ли одеяло?

— Няма нужда.

Усети, че желае да остане сама. До онази нощ това не се бе случвало. Но сега ставаше редовно. Пък и той никога не я разпитваше, никога не я притискаше, винаги заставаше на достатъчна дистанция, та да не се чувства притеснена.

— Ще го спасим — каза й.

Тръгна към къщата. Тя остана навън и отпи от чашата. Пръстите й продължиха да си играят със златното разпятие. Навремето майка й го носеше. На смъртното си легло го бе подарила на единствената си дъщеря.

— Всеки грях се заплаща — казала й бе майка й.

Това поне можеше да приеме. Готова бе да плати за греховете си. Но защо, по дяволите, Бог не оставеше детето й на мира!