Харлан Коубън - Дръж се здраво

Тъпа побесняла кучка.

Главата му се килна назад. Пулпата, в която бяха превърнали сладкото й личице — този образ винаги щеше да му остане. Дори да го пъхнеше насила в някое чекмедже в далечния ъгъл на съзнанието си, той пак щеше да му се явява нощем и да го тормози. Никак не беше честно. Нали той беше добрият. Именно Мариан бе избрала да превърне живота си в едно саморазрушително търсене и то не само саморазрушително, доста жертви бе повлякла със себе си накрая, на някаква недостижима нирвана.

Седеше в тъмното и репетираше онова, което щеше да каже на Ясмин. По-простичко гледай да е. Майка й е умряла. Не й казвай как. Но Ясмин е любопитна. Ще го врънка за подробности. Колко му е да влезе в интернет и да ги намери сама, или да ги чуе от приятелките си в училище. Една от вечните родителски дилеми: истината ли да й каже, или да се опита да я опази? Тук за опазване не може да става и дума.

Какви тайни може да пази човек при наличието на интернет? Значи трябва всичко да й каже.

Но постепенно. Не накуп. Започни от простото.

Гай затвори очи. Нищо — ни звук, ни движение — не го подготви за ръката, която запуши устата му, и за опряното във врата му острие на нож, което пробождаше кожата му.

— Шшт — пошепна глас в ухото му. — Не ме принуждавай да убия момичетата.

Сюзън Лоримън се бе усамотила в задния двор.

Годината се беше оказала добра за градинарстване. Двамата с Данте хвърляха куп усилия, но рядко успяваха да се порадват на плодовете на своя труд. Та и сега тя се мъчеше да се отпусне сред всичката тази зеленина, но нищо не убягваше от критичния й поглед. Това цвете тук умираше, онова растение имаше нужда от подкастряне, трето не цъфтеше толкова добре, колкото предишната година. Днес си наложи да изключи вътрешните си гласове и да се слее с пейзажа.

— Сладур?

Не откъсна поглед от градината. Данте се приближи откъм гърба й и положи длани върху раменете й.

— Добре ли си? — попита я той.

— Да.

— Ще намерим донор.

— Знам.

— Никакво отказване. Ще накараме всички познати да дадат кръв. На колене ще им паднем, ако трябва. Знам, че нямаш много роднини, но аз имам. Всички ще изследваме, обещавам ти.

Тя кимна.

Кръв, мина й през ума. Кръвта нямаше никакво значение, след като Данте не бе бащата на Лукас.

Опипа златното разпятие, което висеше на врата й. Трябва да му каже истината. Но толкова дълго го бе лъгала. След изнасилването бе спала колкото можеше по-често с Данте. Защо ли? И тя не знаеше. Когато се роди Лукас, бе сигурна, че е от него. Шансовете бяха на негова страна. Изнасилването бе еднократно. През онзи месец се бе любила с Данте многократно. Пък и Лукас се беше метнал повече на нея, отколкото на който и да е от двамата мъже, така че се бе насилила да забрави.

Естествено, нямаше начин да забрави. Така и не успя да преживее случилото се, въпреки обещанията на майка й.

„Така е най-добре. Животът ще си върви. Ти трябва да опазиш семейството си.“

Разчиташе на Айлийн Голдфарб да не издаде тайната й. Вече нямаше друг, който да знае истината. Родителите й бяха починали — баща й от сърце, майка й от рак. Приживе никога не бяха споменали онова, което знаеха. Нито веднъж. Никога не я бяха придърпали настрани, за да я прегърнат, нито веднъж не я попитаха как е и дали се справя с живота. Окото им дори не трепна когато три месеца след изнасилването с Данте им съобщиха, че ще стават баба и дядо.

Айлийн Голдфарб искаше да намери изнасилвача и да го накара да им помогне.

Но това беше изключено.

Данте бе заминал с приятели за Лас Вегас. На нея никак не й бе приятно. Отношенията им бяха навлезли в някаква особена фаза и тъкмо когато Сюзън започваше да си задава въпроса дали не е прибързала с женитбата, съпругът й си бе вдигнал шапката и беше заминал с момчетата да играят в казината, а вероятно и да посетят куп стрипклубове.

До онази нощ Сюзън Лоримън се бе смятала за нерелигиозна. Докато бе малка, родителите й я водеха на църква всяка неделя, но тя не бе прихванала. Когато започна да разцъфтява и хубавее, както мнозина забелязваха, родителите й не я изпускаха от око. Естествено, Сюзън се бе разбунтувала, но онази ужасна нощ я бе върнала в лоното.

Отишла бе с три приятелки в някакъв бар в Уест Ориндж. Другите бяха неомъжени, а след като съпругът й бе отпратил за Лае Вегас, нямаше ли право и тя да се престори на неангажирана. Не докрай, разбира се. Имаше щастлив брак, но от малко флиртуване нищо нямаше да й стане. Така че пиеше и се държеше наравно с останалите момичета. Но пиенето й дойде множко. Барът сякаш се смрачи, музиката се засили. Танцуваха. Зави й се свят.