Харлан Коубън - Дръж се здраво

— Дай им простор за бунт, така ли?

— Донякъде, да.

— Ако те познавах от по-рано, може би щях да успея да го възпра — наежи се Майк.

— Мислиш ли? — Розмари наведе глава, сякаш отговорът му наистина я интересуваше. Когато той не отвърна, тя продължи: — Това ли са бъдещите ти намерения? Да следиш всяко движение на децата си?

— Виж какво, Розмари. Бъди така добра да не се тревожиш за бъдещите ми родителски планове, Окей?

Тя го изгледа внимателно. Посочи синината на челото му.

— Съжалявам за това.

— Ти ли насъска онези готици насреща ми?

— Не. До тази сутрин даже не знаех, че е станало.

— Кой ти каза?

— Няма значение. Снощи синът ти беше тук и положението беше малко несигурно. Изведнъж ти се явяваш изневиделица. ДиДжей Хъф е забелязал, че го следиш. Обадил се. Карсън вдигнал телефона.

— Той и приятелите му се опитаха да ме убият.

— И сигурно са щели да го направят. Все още ли мислиш, че са деца?

— Спасил ме един гард.

— Не. Гардът само те е намерил.

— Какво искаш да кажеш?

Тя поклати глава:

— Когато разбрах, че са те нападнали, а после се явиха и полицаите… сякаш ме разбуди звън на будилник. Сега просто търся начин да сложа край на всичко това.

— По какъв начин?

— И аз не знам. Затова те помолих да дойдеш. Да съставим заедно някакъв план.

Сега вече му стана ясно защо тя споделяше с такава охота всичко. Знаеше, че федералните са по следите й, че е време да инкасира чиповете си и да напусне масата. Нужна й бе помощ и смяташе, че един уплашен баща лесно ще се съгласи.

— Аз вече имам план — каза той. — Отиваме при федералните и им казваме истината.

— За сина ти това може да не е най-доброто — поклати тя глава.

— Той е непълнолетен.

— Въпреки това. Замесени сме вкупом в тази бъркотия. Трябва да намерим начин да се отървем от нея.

— Но ти си предоставяла незаконни субстанции на непълнолетни.

— Не е вярно, както вече ти обясних. Може да са използвали заведението ми за размяна на лекарства по предписание. Но вероятно само толкова ще успеят да докажат. Но не могат да докажат, че съм знаела.

— А откраднатите кочани с рецепти?

Тя вдигна вежда.

— Да не искаш да кажеш, че аз съм ги откраднала?

Мълчание.

Тя улови погледа му.

— Аз имам ли достъп до твоя дом или кабинет, доктор Бай?

— Федералните са те следили. Отдавна те разработват. Мислиш ли, че тези готици ще удържат пред заплахата да отидат в затвора?

— Те обожават клуба. Едва не са те убили, за да го защитят.

— Хайде, стига. Щом попаднат в стаята за разпити, моментално ще се огънат.

— Плюс това има и други съображения.

— Като например?

— Като например, кой според теб е разпространявал лекарствата на улицата? Сигурен ли си, че си готов синът ти да свидетелства срещу подобни типове?

На Майк му идваше да се пресегне праз масата и да й извие врата.

— Защо замеси сина ми в тези неща, Розмари?

— Именно от тях трябва да го измъкнем. Трябва единствено върху това да съсредоточиш вниманието си. Трябва да се отървем от това нещо — заради самата мен, но още повече заради сина ти.

Майк посегна към мобифона си.

— Не виждам какво има повече да говорим.

— Ти имаш адвокат, нали?

— Имам.

— Тогава не предприемай нищо, докато не разговарям с него, Окей? Толкова много неща са заложени на карта. Има и други деца, за които да се тревожим — приятелите на сина ти.

— Останалите не ме вълнуват. Само моят.

Включи мобифона, а той веднага иззвъня. Погледна екранчето. Търсеше го Хъф. Допря го до ухото си.

— Татко?

Сърцето му престана да бие.

— Адам? Добре ли си? Къде си?

— В клуб „Джагуар“ ли си?

— Да.

— Излизай. Аз идвам натам по улицата. Моля те, излез незабавно.

„Джентълменският клуб“, в който Антъни работеше като гард три дни в седмицата, бе гадно заведение, наричащо се „Ъпскейл плежър“. Голям майтап, щото беше една влажна дупка. Преди това работеше в един стриптийз клуб — „Хоумрекърс“. Като име поне бе по-откровено и придаваше на мястото определен характер.

Повечето дни караше обедната смяна. Човек може да си помисли, че посещаемостта през тези часове е ниска и че се увеличава едва с настъпването на нощта. И ще сбърка.

Дневната клиентела на един стрипклуб сякаш е взета направо от Обединените нации. Има представители на всяка раса, вяра, цвят на кожата и обществено-икономическа класа. Мъже в официални костюми, в червени вълнени блейзъри, които напомняха на Антъни за ловджии, с еспадрили „Гучи“ и имитации на ботуши „Тимбърлънд“. Млади хубавци, сладкодумни мошеници, хора от предградията и плодове на кръвосмешението. Всякакви идваха.