Харлан Коубън - Дръж се здраво

И едва тогава Наш се отправи към вратата на мазето.

Гай започна да се дърпа, но нямаше нужда. Наш искаше само да се убеди, че момичетата не са чули глупавия му крясък. Открехна вратата. Все още се чуваше телевизорът от горния етаж. Момичетата не се виждаха никакви. Затвори вратата и се върна долу.

— Бившата ти жена е направила един видеозапис. Искам да ми кажеш къде е.

Устата на Гай беше омотана. Объркването му си личеше по очите: как може да отговори, ако устата му е запушена? Наш му се усмихна и му показа острието.

— Ще ми кажеш след няколко минути, Окей?

Вибраторът на мобифона му отново се включи. Сигурно е пак Луистън, си каза, но като погледна номера на повиквателя, веднага му стана ясно, че новините са лоши.

— Какво има? — попита.

— Полицията е тук — каза Пиетра.

Наш ни най-малко не се изненада. Падне ли дори само една подпора, всичко почва да се срутва. Сега вече времето никак не му стигаше. Не можеше да си позволи да кисне тук и да измъчва бавно Гай. Трябваше да бърза.

А как можеше бързо да накара Гай да говори?

Наш поклати глава. Онова, което ни кара да сме смели — за което сме готови да умрем, — то ни прави и слаби.

— Ще се отбия за малко при дъщеря ти — каза на Гай. — А след това ще проговориш, нали?

Очите на Гай щяха да изскочат. Задърпа се, както беше завързан, и се опита да подскаже на Наш онова, което той вече знаеше. Наистина щеше да говори. Щеше да си каже всичко, само и само да остави дъщеря му на мира. Наш обаче знаеше, че още по-лесно ще се добере до сведенията, ако дъщеря му е пред очите му. Според някои самата заплаха е достатъчна. Можеше и да се окажат прави.

Но Наш искаше да доведе дъщеря му и заради друго.

Пое дълбоко въздух. Краят наближаваше. Вече го виждаше. Да, искаше да оцелее и да се измъкне оттук, но лудото не само се бе промъкнало, но и го бе обзело изцяло. Лудото подпали кръвта във вените му и той се почувства възбуден и жив.

Тръгна нагоре по стълбите. Чуваше зад гърба си как завързаният Гай пощурява. За миг лудото отстъпи и Наш насмалко не се върна. Гай беше готов всичко да си каже. А може и да не беше съвсем готов. Тогава може би наистина щеше да му се стори, че е само заплаха.

Не, трябваше да изпълни замисленото.

Отвори вратата и излезе в преддверието. Погледна нагоре към стълбите. Телевизорът продължаваше да работи. Направи още една крачка.

Но спря, когато чу звънеца на входната врата.

Тиа паркира на алеята пред дома на Новак. Остави в колата мобифона и портфейла си и се забърза към предната врата. Опитваше се да смели чутото от Бетси Хил. Синът й е добре. Това беше най-важното. Може и да има някоя и друга дребна рана, но е жив, здрав и дори способен да бяга. Бе казал на Бетси и други неща — как се чувствал виновен за смъртта на Спенсър и прочее. Но с всичко това можеха да се справят. Първо е нужно да оцелееш. Да го прибереш у дома. След това вече можеш да се тревожиш за останалото.

Все още потънала в тези си мисли, Тиа позвъни на входната врата на Новак.

Преглътна и се сети, че и неговото семейство е преживяло съсипваща загуба. Сигурно бе важно да изрази съболезнованията си, но всъщност й идваше единствено да грабне дъщеря си, да намери сина и съпруга си, да ги закара у дома и да заключи завинаги вратите.

Никой не й отвори.

Опита се да надникне през малкото прозорче, но отражението й пречеше. Допря длани до слепоочията си и пак се взря. Стори й се, че видя някой да се отдръпва рязко назад. Може да е било и сянка. Пак натисна звънеца. Този път се чу сума ти шум. Момичетата се спускаха като хуни по стълбите.

Юрнаха се към вратата. Отвори Ясмин. Джил бе само на метър-два зад нея.

— Здравей, мисис Бай.

— Здрасти, Ясмин.

По изражението на момичето личеше, че Гай още не й е казал, но това не я изненада. Явно чака Джил да си тръгне, та да остане насаме с Ясмин.

— Къде е татко ти?

Ясмин сви рамене.

— Май каза, че слиза в мазето.

За миг останаха на местата си. Къщата бе тиха като гробница. Изчакаха още една-две секунди, да чуят някакъв звук. Нищо.

Сигурно Гай се бори със скръбта, реши Тиа. Трябва просто да вземе Джил и да си тръгне. Нито една от трите на помръдна. Изведнъж й се стори, че не постъпва правилно. Обичайната практика е, когато оставяш детето си някъде, да отидеш с него до вратата, за да се убедиш, че има възрастен човек, който да го поеме.

А сега имаше чувството, че оставя Ясмин сама.

— Гай? — провикна се Тиа.

— Няма проблем, мисис Бай. Аз съм вече голяма и мога да стоя сама.