Харлан Коубън - Дръж се здраво

Спорен въпрос. Бяха на една никаква възраст. Сигурно могат да се оправят сами с разните там мобифони. Самата Джил вече напираше да й дават повече свобода. Била вече доказала, че могат да й гласуват доверие. Адам на нейните години го оставяха сам, което в крайна сметка май не се бе оказало особено удачно.

Но не това я тревожеше в момента. Не ставаше дума за оставяне на Ясмин сама. Колата на баща й бе на алеята. Нямаше начин да не си е у дома. Трябваше да каже на Ясмин за станалото с майка й.

— Гай?

Пак никакъв отговор.

Момичетата се спогледаха. Някаква сянка премина по лицата им.

— Къде каза, че е отишъл? — попита Тиа.

— В мазето.

— Какво има там?

— Нищо особено. Стари кашони и боклуци. Много е гадно.

За какво му е притрябвало на Гай Новак точно сега да ходи там?

Явно е търсел място да се усамоти. Според Ясмин там било пълно с кашони. Може да е прибрал някакви спомени от Мариан и сега сигурно седи на пода и разглежда стари снимки. Нещо от този род. И вероятно не я е чул през затворената врата на мазето.

Това обяснение й се стори логично.

Но изведнъж се сети за сянката, която бе зърнала за миг, когато погледна през прозорчето. Да не би да е бил Гай? Нима се криеше от нея? И в това имаше някакъв резон. Може просто да не му е до нея. Да не иска с никого да разговаря. Сигурно.

Добре, мина й през ума, но все пак никак не й се щеше да остави Ясмин в това състояние.

— Гай? — провикна се още по-силно.

Пак нищо.

Запъти се към вратата на мазето. Много жалко, ако точно сега е решил да се усамотява. Достатъчно щеше да е да й извика „Тук съм“. Почука. Никакъв отговор. Хвана топката на дръжката и я завъртя. Побутна вратата навътре.

Не светеше лампа.

Обърна се пак към момичетата:

— Миличка, ти сигурна ли си, че е слязъл точно тук?

— Ами така каза.

Тиа погледна към Джил. Тя потвърди с кимане на глава. Загложди я някакъв смътен страх. По телефона Гай й прозвуча ужасно съсипан, а след това е слязъл в тъмното мазе…

Не, в никакъв случай не би го направил. Не можеше да постъпи така с Ясмин…

Тогава дочу някакъв шум. Приглушен. Някакво стържене, сякаш нещо се бори с нещо друго. Сигурно беше някакъв плъх.

Шумът се повтори. Не, не беше плъх. Беше нещо много по-голямо.

Какво по…?

Изгледа строго двете момичета.

— Вие стойте тук. Чухте ли? Не слизайте, докато не ви повикам.

Затърси опипом ключа на стената. Намери го и запали лампата. Краката й вече слизаха надолу. А когато стигна до долу, когато се огледа и видя Гай Новак омотан и със запушена уста, спря на място и моментално хукна назад.

— Бягайте, момичета! Излезте…

Думите замряха в гърлото й. Вратата на мазето се затваряше.

Напред пристъпи някакъв мъж. С дясната си ръка държеше през гърлото ужасената Ясмин. А с лявата държеше Джил.

Карсън беснееше. Да го изгони. След всичко, което бе направил за нея, Розмари го бе отпратила от стаята, сякаш бе някое малко дете. А сега седеше вътре и разговаряше с оня старец, дето го беше изложил пред приятелите му.

Тя просто не схваща положението.

Ясна му беше. Винаги използваше красотата и красноречието си, за да се измъкне. Но този път не беше познала, ако смяташе, че става дума само тя да се отърве. Колкото повече разсъждаваше Карсън, толкова по-зле му изглеждаше собственото му положение. Ако полицаите нахлуеха, а на тях им потрябваше изкупителна жертва, Карсън щеше да е начело на списъка.

Сигурно точно това обсъждаха в момента.

Имаше резон. Карсън бе вече на двайсет и две — напълно достатъчно да го съдят и осъдят като пълнолетен. А тийнейджърите точно с него си имаха работа — хитрата Розмари все гледаше да са й чисти ръцете. Именно Карсън бе посредникът с пласьора.

По дяволите, толкова ли бе трудно да се сети, че точно така ще стане. Когато пукна оня Спенсър, трябваше да се попритаят за известно време. Но ставаше въпрос за големи пари и пласьорите постоянно ги притискаха. Връзката на Карсън бе един Бари Уоткинс, който носеше само костюми на Армани. Водеше Карсън по разни клубове за джентълмени. Пилееше пари. Те му носеха мацки и уважение. Отнасяше се добре с Карсън.

Но снощи, след като Карсън не снесе нищо, гласът на Уоткинс се промени. Не че му се развика. Но стана толкова студен, сякаш ледокопи се забиваха между ребрата му.

— Тая работа трябва да я свършим — каза той на Карсън.

— Имаме известен проблем.

— Какво искаш да кажеш?

— Синът на доктора изкрейзи. Баща му цъфна днес.