Харлан Коубън - Дръж се здраво

Моу посегна към дръжката едновременно с отварянето на предната врата на клуба. Адам се скри зад нея. Докато се чудеше какво да предприеме, Моу забеляза още едно неочаквано нещо.

Антъни, черният гард, с когото Майк се бе срещнал рано през деня. А той спринтираше към входа на клуб „Джагуар“. Моу се измъкна от колата и се запъти към него. Антъни стигна до вратата пръв и започна да върти топката. Вратата не помръдна.

— Какво става? — попита Моу.

— Трябва да влезем — отвърна Антъни.

Моу опипа вратата.

— Блиндирана е. Няма начин да я разбием.

— Дай все пак да опитаме.

— Защо, какво има?

— Оня, който пусна Адам да влезе, извади пистолет.

Карсън криеше оръжието зад гърба си.

— Къде е баща ми? — попита Адам.

— В офиса на Розмари.

Адам го подмина. В края на коридора изведнъж се вдигна шум.

— Адам?

Беше гласът на Майк Бай.

— Татко?

Бай изскочи иззад ъгъла точно в мига, в който Адам стигна до него. Баща и син се срещнаха в края на коридора и се прегърнаха.

Ох, колко мило само, помисли си Карсън.

Стисна пистолета и го вдигна пред очите си.

Не извика. Не ги предупреди. Нямаше нужда. Нямаше избор. Нямаше време за увещания или молби. Трябваше да сложи край на цялата работа.

Трябваше да ги убие.

— Карсън, недей! — изкрещя Розмари.

Нямаше и най-малкото намерение да я слуша тая кучка. Карсън насочи пистолета към Адам, хвана го на мушката и се приготви да натисне спусъка.

Още докато прегръщаше сина си — докато се радваше на тялото в обятията си и едва ли не припадна от облекчение, като видя, че е добре — Майк го забеляза с ъгълчето на окото си.

Карсън държеше пистолет.

Нямаше време за обмисляне на следващ ход. Онова, което направи, не бе плод на съзнателна мисъл, а някаква примитивна, първична реакция. Видя насочения към Адам пистолет и реагира.

Майк блъсна сина си.

И то тъй силно, че краката на Адам направо се отлепиха от пода. Полетя с облещени очи. Пистолетът изтрещя и куршумът пръсна стъклото, пред което преди по-малко от секунда стоеше Адам. Парченца стъкло заваляха по Майк.

Но не само Адам бе изненадан от блъсването. Изненада се и Карсън. Той явно очакваше те или да не го видят, или да реагират както повечето хора, съзрели дулото на пистолета — да замръзнат на място или да вдигнат ръце.

Карсън се съвзе за миг. Вече преместваше пистолета надясно, към мястото, където се бе приземил Адам. Но Майк нарочно бе блъснал сина си тъй силно. Дори в състояние на спокойна реакция, в яростта му имаше определена методичност. Искаше не само да отстрани сина си от пътя на куршума, но и да го отдалечи. И успя.

Адам се приземи надолу по коридора, зад една стена.

Карсън се прицели, но нямаше как от такъв ъгъл да улучи Адам. Не му оставаше друга алтернатива, освен да убие първо бащата.

А Майк усети някакво неописуемо спокойствие. Знаеше какво трябва да направи. Нямаше избор. Трябваше да опази сина си. И когато видя Карсън да насочва оръжието си към него, осъзна какво означава това.

Трябваше да се пожертва.

Всъщност това не бяха дори мисли. То просто бе даденост. Баща спасява сина си. Така и трябваше да бъде. Карсън щеше да убие единия от двама им. Това бе неизбежно. Тогава Майк направи единственото нещо, което можеше.

Гарантира, че убитият ще е именно той.

Задвижен от инстинкта, Майк се хвърли срещу Карсън.

Изведнъж се сети за хокея, как бе плонжирал за шайбата, и осъзна, че дори ако Карсън го уцелеше, пак щяха да му останат някакви сили. Имаше шанс да сграбчи Карсън и да му попречи да сътвори и други злини.

Щеше да спаси сина си.

Но докато летеше към Карсън, Майк осъзна, че сърцето е едно, а реалността — съвсем друга. Разстоянието бе прекалено голямо. Карсън вече бе вдигнал пистолета. Нямаше начин Майк да го стигне, без да поеме поне един куршум, а може би и два. Шансът му да оцелее беше нищожен, камо ли да стори нещо полезно.

Но така или иначе, нямаше избор. Затова Майк затвори очи, приведе надолу глава и заработи с крака.

Все още бяха на пет метра един от друг, но ако Карсън го пуснеше още малко по-близо, нямаше начин да не улучи.

Свали леко надолу мерника, насочи дулото към главата на Майк и видя как целта му става все по-голяма и по-голяма.

Антъни удари вратата с рамо, но тя не помръдна. А Моу каза:

— Всички тия изчисления. И какво?

— Какво си мърмориш, Моу?

— Осем-едно-едно-пет.

— Я повтори.