Нелсън Демил - При реките на Вавилон

— Господ решава кой да умре и кой да живее! Не човекът. Не Яков Хауснер. Няма да го позволя! Нямаме морално право сами да слагаме край на живота си. И ще ти кажа още нещо за Масада. Постъпката на защитниците й е била невероятно смела, но и там не всички са искали да се самоубият. Някои са били убити от собствените си сънародници преди масовото самоубийство. А това е убийство. И мисля, че ако вземат връх онези буйни глави, тъкмо това ще се случи и тук. Що за младежи възпитаваме, по дяволите? Никога не съм виждал такова безразсъдство.

Хауснер отново си спомни за Авидар. После за Бернщайн. Трябваше да се постигне компромис между двете философия.

— Накрая, ако положението стане безнадеждно, онези, които искат да бъдат взети в плен, ще намерят начин да се предадат. Който е готов да се бие докрай, ще го стори. Който се реши да отнеме живота си, ще се самоубие. Има ли нещо друго, рави?

Хаим Левин го изгледа със смесица от мъка и отвращение.

— Премъдростта на Яков Соломон Хауснер. Ето ти още малко необичайна мъдрост. Ако онези две жени бяха приели блъфа и се бяха съгласили бебето да бъде разполовено, цар Соломон щеше да се озове в положението на убиец, а не на уважаван съдия. В това ще се превърнеш и ти — в убиец. Не приемам компромиса ти. — Равинът размаха ръце и повиши глас. — Настоявам да позволиш на онези, които искат да се предадат, да го сторят още сега и да забраниш самоубийствата!

Хауснер забеляза, че Левин стиска нещо, и се втренчи в предмета, който се движеше във въздуха. Равинът продължаваше да вика, но Яков вече не го слушаше. Той внезапно постави длан върху рамото му и тихо заговори:

— Не зная. — Хауснер сведе глава. — Просто не зная, рави. Всичко това ми омръзна. Струва ми се, че вече нямам желание да командвам. Аз…

Левин леко стисна ръката му.

— Съжалявам. Виж, хайде засега да оставим този въпрос. Изглеждаш много уморен. Давам ти дума, че известно време няма да настоявам за решение. По-късно, когато се почувстваш по-добре.

Хауснер бързо възвърна самообладание и отдръпна дланта си.

— Добре. Тогава повече не искам да слушам за това. — Той отново погледна предмета в ръката му. — Какво е това, по дяволите?

— Кое? А, това ли? Мерзост. Противно ми е докосването до него. Идол. — Той го повдигна нагоре. — Бекер го откри в гроба.

Яков се приближи. Фигурата изобразяваше крилат демон, навярно керамичен, макар за миг да му се стори, че е нещо мумифициране. Имаше тяло на мършав мъж с огромен фалос и отвратително лице.

— Предполагам, че това ще накара Добкин да подскочи от радост. Генералът досажда на всички с исканията си през почивките да пресяват останките. Дайте ми го.

Левин прехвърли идола в ръка така, че да го обърне с лицето нагоре.

— Това нещо е толкова светотатствено грозно, че не бива да се излага на светлината на Божия свят. То принадлежи на друго време. Би трябвало да остане в мрака. — Той силно стисна фигурката и кокалчетата на пръстите му побеляха.

Хауснер стоеше като хипнотизиран. Горещият вятър надигна праха около него и за миг замъгли всичко пред очите му.

— Не бъдете глупак! — надвика вихъра той. — В двайсети век не постъпваме така. Дайте ми го!

Рави Левин се усмихна и разтвори длан. Вятърът утихна и кафявият облак постепенно се спусна над земята. Той протегна идола на Хауснер.

— Ето. Това няма значение. Ако го бях счупил, Господ щеше да се присмее на суеверието ми. Дай го на генерал Добкин. Всичко хубаво.

Хауснер бързо закрачи по хребета, който гледаше към Ефрат. Разстоянието до реката беше стотина метра и Яков се зачуди как смята да се спусне Добкин, без да го видят, дори през нощта.

В основата на склона, някога подножието на цитаделата, растяха прашни ниски храсти, които приличаха на рицин. Имаше и тръстика, сред която навярно се криеха постовете на ашбалите.

Ефрат изглеждаше студен и примамлив. Докато вървеше на юг по границата на охраняемата зона, Хауснер облиза напуканите си устни. Хората спираха да копаят и вдигаха глави, за да го проследят с поглед. Той ускори ход.

Когато стигна до позицията на Маклуър и Ричардсън, забеляза, че двамата са издигнали сложно укрепление. Глинена стена заобикаляше висок до гърдите бруствер като миниатюрен замък. От тапицерия на седалки и изправени пружини бе направен малък навес. Усилващият се вятър го опъваше и заплашваше да го отвее.

— Прилича на Аламо.

Американците бяха покрити от глава до пети с мръсотия и пот. Синята униформена куртка на Ричардсън лежеше грижливо сгъната в ямата, отчасти завита в дамски панталон. Хауснер не се разгневи от факта, че военновъздушният аташе мисли за бъдещето. Трябваше да му отдаде дължимото. Той продължи, вече по-официално: