Нелсън Демил - При реките на Вавилон

— Може да съм всякакъв, Мириам, но не създавам усложнения. — Чуваше дишането й. Тя бе съвсем близо, навярно на по-малко от метър. Можеше да се пресегне…

— Не е редно. С Теди е друго. Но ти… Не мога да си го позволя.

Той се засмя, тя също, и в същото време се разрида.

— Яков, защо аз? Какво виждаш в мен? — Мириам замълча за миг. — Какво виждам в теб аз? Мразя те. Наистина. Защо се случват такива неща? Ако те мразя, защо съм тук?

Хауснер протегна ръка и стисна китката й.

— Защо ме проследи? — Тя се опита да се отскубне, ала той не я пусна. — Ако проследиш опасно животно, би трябвало да знаеш какво ще правиш, когато откриеш леговището му. Особено когато понечиш да си тръгнеш и го видиш да стои на изхода. Ако можеше да говори, щеше да те попита защо си го проследила. И щеше да ти се наложи да му обясниш.

Мириам не отговори, ала той чу, че дишането й се ускорява. В тялото й премина някаква животинска реакция и Хауснер я усети в онези няколко квадратни сантиметра от кожата й, които бяха притиснати към неговата. После долови мирис, който му показа, че е готова. Дори без да я вижда, разбра, че сдържаната й маска е паднала и тя е станала пасивна и покорна. Собствените му изострени възприятия го изненадаха. Той нежно я придърпа към себе си и тя се претърколи в мръсното му леговище, без да се съпротивлява.

Яков й помогна да се съблече. След това двамата легнаха настрани с лице един към друг и той свали дрехите си. Както очакваше, кожата й беше гладка и студена. Мириам се отпусна по гръб и разтвори крака. Хауснер коленичи между тях и усети, че твърдите й бедра се стягат зад гърба му с удивителна сила. Лесно влезе в нея и за миг остана неподвижен. Искаше да види лицето й и съжаляваше, че не може. Каза й го. Тя отвърна, че се усмихва. И когато я попита дали очите й също се усмихват, Мириам отговори утвърдително.

Той бавно започна да се движи и тя незабавно реагира. Усети, че зърната й се втвърдяват до гърдите му, дъхът й излизаше на ритмични горещи струи, които галеха лицето и шията му.

Яков пъхна длани под дупето й и я повдигна. Тя издаде тих мъчителен стон, когато той проникна прекалено навътре в нея. Той повдигна глава и се взря в лицето й. Нощта бе невероятно тъмна, но звездите ставаха все по-ярки и Хауснер най-сетне успя да види очите й — черни като самото небе, точици отразена звездна светлина. Стори му се, че прочита нещо в тях, ала знаеше, че това трябва да е само светлинна илюзия.

Мириам започна чувствено да се извива под него. Той се чу да й говори, да й казва неща, които никога не би изрекъл, освен в пълен мрак. И тя му отговаряше по същия начин, навярно под закрилата на същата тази невидимост, като дете, което крие лицето си, докато разкрива най-съкровените си тайни. Гласът й ставаше гърлен, задъхваше се. По тялото й пробягаха тръпки, последвани от по-продължителен спазъм. Хауснер се напрегна за миг, сетне мощно се разтърси.

Останаха неподвижни, притиснати един към друг. Вятърът галеше кожата им и изсушаваше потта им.

Яков се претърколи по хълбок, прокара длани по гърдите й и усети как се надигат и спускат. Мислите му все още не бяха съвсем ясни, ала съзнаваше, че е направил компромис с положението си. В Тел Авив този епизод нямаше да го смути. Но можеше да се случи единствено тук. Като оставеше настрани стратегическите и тактическите съображения, Хауснер беше сигурен, че я обича или поне че съвсем скоро ще се влюби в нея. Искаше му се да я попита за Ласков и съпруга й, но тези неща бяха свързани с бъдещето и в момента нямаха значение. Зачуди се какво да каже, какво й се иска да чуе, ала не му хрумваше нищо.

— Какво би искала да ти кажа? — попита той.

— Не казвай нищо — отвърна Мириам и притисна ръката му към гърдите си.

Звездите грееха по-силно и бяха повече. Ефрат отразяваше студената им светлина и Хауснер забеляза двайсетина тъмни силуета, застанали около гроба и очертани на фона на широката река. Приближи се, но спря на няколко крачки зад тях. Мириам за миг остана до него, после се присъедини към другите.

Бавно спуснаха Мойсей Хес в ямата. Равинът каза „Ел мале Рахимим“, заупокойната молитва. Високият му ясен глас закънтя по склона, прехвърли реката и се разнесе над тресавищата.

Бекер също стоеше на разстояние от хората около гроба и Яков видя, че лицето му изразява дълбока скръб.

„Странно“ — помисли си той. Във Вавилон лежаха костите на хиляди евреи. Странно, че днес погребваха още един. Той чу гласа на равина, сякаш отнякъде много далеч.