Нелсън Демил - При реките на Вавилон

— „Плачехме, кога си спомняхме за Сион. На върбите, всред Вавилон, окачихме нашите арфи…“ — Хауснер осъзна, че тези прочути върби вече не съществуват. Нямаше нито една.

Мириам Бернщайн прошепна нещо на равина. Хаим Левин кимна. Тя се обърна и тихо, едва доловимо заговори на събралите се в мрака хора.

— Мнозина от вас знаят молитвата от Равенсбрюк 35 35 Концентрационен лагер в Източна Германия. — Б.пр. , написана от анонимен автор на парче опаковъчна хартия и открита след освобождаването на концлагера. Редно е да я чуем сега, на тази служба, за да си спомним, че независимо дали сме във Вавилон, Йерусалим или Ню Йорк, ние сме на миротворческа мисия. — Мириам се обърна, погледна гроба и започна:

Гласът на Мириам все повече се разтреперваше, ала когато наближи края, отново се извиси.

Хауснер слушаше само с половин ухо, докато последните думи заглъхваха в мрака. Безсмислена молитва — дори опасна за хора, които трябваше да живеят с мъстта и омразата в сърцата си, ако оцелееха. Мириам, Мириам. Кога ще проумееш истината?

Погребалната служба свърши. Яков осъзна, че всички са се разотишли и е останал сам. Погледна към мястото, където черното кадифено небе се срещаше с хоризонта — към Йерусалим. Представи си, че съзира светлините на Стария град, ала това беше просто залязваща звезда. Тя изчезна и в този момент Хауснер разбра, че никога няма да се завърне у дома.

Дойдоха скоро след края на погребалната служба. Не в редица като предишната вечер, а на малки стрелкови групи по трима, шестима и деветима. Бързо и безшумно се придвижваха от едно укритие до друго. Избираха най-удобните маршрути, след като по време на миналата си атака ги бяха открили с много жертви. Ниските стени, преграждащи деретата, ги изненадаха, но те пропълзяваха отгоре им като змии и продължаваха нагоре към хребета. Снаряжението им беше внимателно подготвено, лицата им бяха почернени и за всяко нарушение на заповедите ги очакваше смъртно наказание.

Ахмед Риш се изкачваше заедно със заместника си Салем Хамади на известно разстояние зад напредващата армия. И двамата знаеха, че това навярно е последната им възможност. Провалът щеше да означава унижение и евентуална смърт от ръцете на собствените им хора или на трибунал, съставен от други палестинци. Нещо повече, Мивцан Елохим щеше да ги преследва до края на дните им. Можеха да прекарат остатъка от живота си в „Рамла“. По ирония на съдбата шефът на антитерористичната организация Исак Бург бе на една ръка разстояние, както и славата, и успехът. Риш заслони очи от навяващия прах вятър и се наведе към ухото на Хамади.

— Древните богове са с нас. Пазузу ни праща шерджи.

Другият арабин не беше сигурен за кого е пратен вятърът, така че само изплю пясъка от устата си и изсумтя.

Натан Брин разтърка очи и отново погледна, после изключи оптичния мерник и прегърна Наоми Хабер, която се гушеше до него.

— Очите ми са уморени. От залез-слънце виждам разни странни неща. — Младежът й подаде пушката. — Опитай ти.

Наоми прокара ръка през косата му и избърса потта и камуфлажната кал от челото му. Беше се случило неизбежното след прекараните заедно часове и изключително силното психическо напрежение, съчетано с факта, че нито един от двамата не знаеше дали ще оцелее до утрото. Тя се съмняваше, че би му обърнала внимание в някое телавивско кафене. Ала сега бяха във Вавилон и навярно в атмосферата на това място се бе запазила частица от някогашния разпътен дух на града.