Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Хауснер обяви край на празника и отиде при Бург и Добкин. Двамата стояха върху стражевата кула, която предната вечер бяха използвали за командно-наблюдателен пост, и контролираха работата по укрепленията. Горещият вятър леко развяваше тениската с пейзажа от Тел Авив.

— Мисля, че трябва пак да поговорим с Бекер — каза Бург. — Той е в пилотската кабина.

Запътиха се към конкорда. Под счупения преден колесник се издигаше платформа от пръст и Кан лежеше по гръб върху нея. Целият бе покрит с машинно масло и пот. Хауснер се зачуди дали няма да е по-добре да използва енергията си за копаене на капани, ала не каза нищо.

— Някакъв напредък? — попита Добкин.

Бордовият инженер се изправи.

— Не. Засега. Но смятам, че съм на прав път.

Генералът кимна.

— Добре.

— Надявам се само батериите да издържат и да е останало достатъчно гориво, за да го включим, ако успея да го поправя. — Кан подчертано погледна към Хауснер.

— Защо? — попита Яков. — За да пуснем климатичната инсталация ли? — Той стъпи на рампата. — Ако установите радиоконтакт с помощта на батериите, мисля, че няма да имаме нужда от генератора.

Кан не отговори.

Хауснер се изкачи до крилото и погледна към носа.

— Техниците са си такива по природа. Ако нещо е счупено, просто трябва да го поправят. Проклетото запалващо устройство накърнява самолюбието ти, Кан, но не мога да проумея каква ще е ползата от него.

Лицето на бордовия инженер почервеня, но той успя да се овладее.

Яков направи още няколко крачки и извика през рамо:

— Радиостанцията най-бързо може да ни осигури изход от това положение, но вие двамата, изглежда, не сте в състояние да се справите. — Той скочи върху крилото.

Добкин и Бург останаха долу и тихо продължиха да разговарят с Кан.

В самолета бе горещо като в пещ и въпреки че от известно време не беше пил вода, Хауснер започна да се поти. Докато минаваше през отделението за стюардите, забеляза, че не са останали никакви провизии. Махометърът работеше, което показваше, че Бекер използва аварийния енергиен източник. На дисплея продължаваха да светят цифрите „0.00“, което, кой знае защо, го раздразни. Кой гениален френски инженер бе свързал устройството с аварийния източник? Защо им беше на пътниците да знаят с каква скорост се движат по време на извънредна ситуация? Хрумна му, че след експлозията пасажерите в първия самолет трябва да са виждали как бързо губят скорост.

Усети смрадта от кабината още преди да стигне до нея и надникна вътре. Хес продължаваше да седи проснат върху пулта си, но с вкочанясването трупът се беше изместил и изглеждаше неестествено. През дупката в предното стъкло нахлуваше горещ вятър. Бекер слушаше сигнала на радиостанцията.

— Искам да го махнем — високо каза Хауснер.

Пилотът свали слушалките си.

— Аз нося отговорност за него. Ще остане тук, докато сме готови да го погребем.

Яков не знаеше какво става в главата на Бекер и нямаше желание да научи. Имаше ли значение къде ще е тялото? Навярно наистина беше по-добре другите да не го виждат. Само онзи проклет равин да не…

Левин бе загадка за него. Всички религиозни хора бяха загадка. Не пътуваха с „Ел Ал“, не ядяха гущери даже да умират от глад, не погребваха мъртвите на шабат. Накратко, просто не живееха в двайсети век. Позволяваха на хора като него да нарушават Закона, така че на шабат да имат вода в домовете си, някой да следи радарите и да прави хирургични операции. Левин просто беше друга версия на Мириам Бернщайн, реши той. Те бяха убедени, че са на прав път към рая и че Хауснер се е насочил към ада. Дойде му наум, че или прави изключително проницателни наблюдения, или е станал параноик. Но имаше ли деспот, който да не е такъв?

— Попитах дали искаш да си поиграеш с радиостанцията? — повтори Бекер.

— Какво? Не. Не искам. Чуваш ли нещо? Опита ли се да предаваш?

— Вече ти казах, през деня излъчването е много трудно.

— Добре. Навярно довечера ще имаме повече късмет.

— Няма.

— Защо?

— Защото вече се свързаха с мен.

Хауснер пристъпи напред.

— Кой?

— Човек на име Ахмед Риш. Преди известно време, когато летеше над нас. Каза, че се надявал Яков Хауснер да си помисли за живота на хората си и така нататък. Освен това ме похвали за способностите ми на пилот. Симпатяга. — Бекер си позволи да се засмее. — Също спомена, че по здрачаване ще се върне да кръжи над конкорда, за да ме заглушава, ако не се предадем.

— Копеле!

— Определено е пълен с изненади. И всичките неприятни. — Той изключи радиостанцията. — Не можете ли да го свалите?