Нелсън Демил - При реките на Вавилон

— Върви по дяволите! — Мириам вдигна юмрук, но Яков я стисна за китката и я задържа.

— Така те искам. Не се ли чувстваш по-добре, отколкото ако беше обърнала и другата си буза? Сега си възвърна борбения дух.

Тя се освободи от ръката му, бързо се отдалечи по лъщящото крило и влезе в самолета през аварийния изход.

Хауснер бавно се спусна по рампата. Бург го чакаше. Яков въздъхна.

— Е, сега какво?

— Чувствам се като твой адютант.

— Да. И мой разузнавач. Добкин ми е заместник. Лайбер е интендант. Всеки изпълнява някаква функция или поне през следващите няколко часа ще му се наложи.

— Даже Мириам Бернщайн ли? — осмели се да попита Бург.

Хауснер го изгледа.

— Да. И тя има своята роля. Кара ни да сме честни. Напомня ни, че сме цивилизовани.

— Предпочитам да не ми го напомня по такъв начин. Както и да е, тя е само аматьор във внушаването на угризения. Професионалистът иска да размени няколко думи с теб.

— Равинът ли?

— Равинът. После, струва ми се, трябва да поговориш с Маклуър и Ричардсън. Като твой разузнавач, смятам, че тук има нещо, което не е съвсем кашер.

— Какво например?

— Не съм сигурен. Така или иначе, като твой адютант, смятам, че няма да е зле малко да им повдигнеш духа. Те са единствените чужденци сред нас. Ако бях на тяхно място, отдавна щях да се чупя.

— Маклуър е твърд като скала. Ричардсън е малко податлив. Ще поприказвам с тях. Нещо друго?

— Поне аз не се сещам, освен ако не искаш да поставиш на гласуване условията на Риш. Става късно.

Хауснер се усмихна.

— Ще гласуваме утре сутрин.

Бург кимна.

— Да. Трябва добре да го обмислим през нощта.

— Къде е Добкин?

— За последен път го видях да изнася лекция по строеж на бруствери, окопи и преградни съоръжения.

— Лекцията за напреднали ли беше?

— Така ми се струва. Довечера ще е последният изпит.

Хауснер кимна.

— Кажи му, че до довечера искам също да изнесе лекция по боравене с оръжие. Нужни са ни колкото може повече подготвени хора. Ако някой падне, всеки друг трябва да е в състояние да го смени.

— Добре. Ако ти потрябвам, ще съм в овчарската колиба. Обещах на двете стюардеси да им помогна за няколко часа.

— Погрижи се да получат всичко, от каквото се нуждаят.

— Разбира се.

Хауснер завари рави Левин да разговаря с Бекер. Пилотът копаеше гроб на малко възвишение, което гледаше към Ефрат.

Равинът го видя, каза нещо на Бекер и се приближи до него.

— Яков Хауснер, Вавилонският лъв. Видя ли своя съименник, когато ходи при Портата на Ищар?

— С какво мога да ви помогна, рави?

— Можеш да ми кажеш точно какви условия ти е предложил Риш.

— Какво значение има? Няма да ги приемем.

— Ние с теб, да, както и повечето хора тук. Но има някои, които са готови да се съгласят. Законът ни учи, че в такива ситуации всеки сам трябва да решава съдбата си.

— Не си спомням в Библията или Талмуда да пише такова нещо. Струва ми се, че сам измисляте тези закони според нуждите си.

Рави Левин се засмя.

— Трудно е да те заблуди човек, Яков Хауснер. Ноще ти кажа какво пише в Закона. Пише, че самоубийството е грях.

— И какво от това?

— Какво от това ли? Би трябвало да си добре информиран. Тук има най-малко шест млади преводачи и секретарки, две момичета и четири момчета, струва ми се, които членуват в дясното крило на Отбранителната лига „Масада“.

— И?

— И те проповядват да приложим решението от Масада, ако не устоим. Няма да го допусна, ти също, предполагам. — Той остро го изгледа.

Хауснер избърса потта от тила си. Вятърът вдигаше прашни въртопи по върха на могилата. От отсрещната страна на Ефрат се простираха безкрайните мочурища. Някога там бяха расли дървета и селяните бяха обработвали ниви, но Вавилон трябваше да се е виждал от керваните, идващи от Западната пустиня по древния път от Дамаск. По който бяха довели в плен евреите. През убийствените пустини на Сирия. Те трябва да бяха видели в далечината богатите наносни равнини по съвсем различен начин, а не както ги бе зърнал той от пилотската кабина на конкорда. Навярно им се бяха сторили примамливи, макар да бяха знаели, че това място ще е техен затвор. А вавилонците бяха стояли по нивите и градските стени, за да наблюдават приближаването на своята огромна армия, водеща окованите във вериги израилтяни, с каруци, пълни със сребро и злато от плячкосването на Йерусалим.

— Е?

Хауснер го погледна.

— Пленът… лагерите… погромите… — бавно и тихо заговори той. — Когато съпротивата стане невъзможна… физически невъзможна… тогава просто… просто слагаш край, по дяволите. Не се подлагаш на унижения, изнасилвания и сеч. Слагаш край на живота си преди…