Нелсън Демил - При реките на Вавилон

— Благодаря ти. Истински глупак си, че ни помагаш.

— Да. — Той избърса потта от челото си с носна кърпичка. — Длъжници сте ми. И някой ден ще дойда да си получа дълга.

— Какво ще кажеш да ти се издължим още сега? — Теди надраска нещо върху плажната си салфетка. — Ето го твоя дълг.

Очите на Мазар се разшириха.

— Сигурен ли си?

— Не. Това е в твоята област. Да си сигурен.

Мазар прибра салфетката в джоба на ризата си и бързо се отдалечи към площада на „Св. Георги“, където спря такси.

Лиърът се спусна над могилата, но не прекалено ниско.

— Хайде да го свалим — предложи Брин.

Хауснер поклати глава.

— Сключихме примирие до залез-слънце и това време ни е добре дошло. Така че не обърквай нещата, Брин.

— Глупости. И без това нямаше да ни нападнат по светло. Те не са ни дали това време.

Добкин вдигна поглед от картата, която скицираше.

— Не е точно така. Можеха през целия ден да ни обстрелват със снайперистки пушки. И на мен не ми харесва примирието, но бъди реалист, приятелю. — Той се върна към работата си. Чертаеше височините и долчетата по склона пред себе си. Стрелец, който използваше тази позиция през нощта или при ограничена видимост, трябваше да е в състояние ефикасно да покрива района с помощта на написаната и скицирана информация. Добкин подаде картата на Натан. — Вземи.

— Не ми трябва, господин генерал. Имам мерник за нощна стрелба.

— Батериите са почти съвсем изхабени. А и лупите могат да се счупят.

— Да не дава Господ — рече Хауснер. — Това е най-доброто ни оръжие.

— Тъкмо затова аз стрелям с него — каза Брин и макар и неохотно, взе картата.

Наоми Хабер седеше, облегната на парапета от утъпкана пръст, увила главата си с хавлиена кърпа като с кефия.

— Много си скромен.

Младежът не й обърна внимание.

Добкин се обърна към нея. Пешкирът скриваше дългата й черна коса и челото й. Лицето й му се струваше познато.

— Фамилията ти е Хабер, нали?

Наоми предпазливо погледна към него.

— Да.

— Е, нищо чудно, че си успяла да опитомиш нашия Дейви Крокет 29 29 Дейвид Крокет (1786–1836) — един от покорителите на дивия запад, политик и фолклорен герой. — Б.пр. .

— Кого?

— Няма значение. — Той се обърна към Хауснер. — Това момиче беше в отбора по стрелба на армията.

Брин искрено се изненада и възкликна:

— Защо не ми каза?

Тя се изправи и се обърна към Добкин.

— Господин генерал… аз… искам да кажа… просто проявих желание да му помагам… да съм негова куриерка. Но… стрелбата по мишени и по човешки същества са съвсем различни неща, нали? Мисля, че не…

Добкин съчувствено я погледна.

— Яков…

Хауснер скочи и грубо я стисна за ръката.

— Слушай, госпожице, нито един от хората ми не може да се сравнява по точност с Брин и когато попитах дали някой на този хълм има представа от снайперистка стрелба, никой не се обади. Ти скри тази информация от мен и за Бога, ще отговаряш за това! Но засега се смятай за снайперист. Когато довечера видиш някой от ония ашбали да се изкачва по склона, помисли какво ще ти направи, ако стигне до върха.

Момичето сведе поглед.

Брин се смути.

— Аз ще се погрижа за това, шефе.

— Непременно — отвърна Хауснер и тръгна към конкорда. Добкин го последва.

Работата не беше престанала през цялата сутрин, но сега, по пладне, когато слънцето прежуряше най-жестоко, повечето хора бяха спрели да си починат, както правеха в Израел и в целия Близък изток. Бяха насядали под самолета, та големите криле да ги пазят от ослепителните лъчи.

Затоплиха недоизядената храна от предишния ден върху алуминиеви листове, поставени над запален с тръни огън. В изкопана под конкорда дупка пазеха всичките си течности — бутилки сладко вино от багажа, кутии със сок и напитки от самолетните запаси. Тъй като можеха да носят допълнителен багаж, всички бяха взели за подаръци и лична консумация големи количества пакетирани израелски храни. Но след тежкия физически труд хората бяха изгладнели.

Яков Лайбер отговаряше за припасите и изглежда, се справяше добре. Хауснер сложи ръка на рамото на дребничкия мъж.

— Какво е положението, стюард?

Лайбер се насили да се усмихне.

— Имаме предостатъчно храна и напитки… за един ден.

— Ами ако се наложи да останем тук още два дни?

— Ще бъдем гладни и жадни… но ще издържим.

— А три дни?

— Ще сме много жадни.

Хауснер кимна. Ако продължаваха да работят така и времето не позахладнееше, за три дни всички щяха да се обезводнят. Навярно още по-рано. Тогава никой нямаше да е в състояние да разсъждава рационално. Щяха да мислят единствено за вода. Това щеше да е краят, даже отбраната им да устоеше. Колко обсади бяха свършвали така? Вода. Храната нямаше да е проблем. Човек можеше седмици наред да не яде почти нищо. Освен това на хълма гъмжеше от гущери. Предната нощ бе чул вой на чакали. Можеха да примамят няколко… с погребаните араби… По дяволите рави Левин.