Нелсън Демил - При реките на Вавилон

— Забравяш постовете — напомни му Хауснер.

Добкин сви рамене.

— Щом започне престрелката на източния склон, постовете на речния бряг няма да чуват почти нищо. Към два-три след полунощ вече ще са замръзнали от студ, уморени и ще благодарят на звездите, че не са участвали в атаката. Ще успея.

Яков го погледна скептично.

— И какво ще направиш, след като преплуваш Ефрат и стигнеш до онова еврейско село? Какво очакваш да откриеш там?

Генералът не знаеше отговора на този въпрос. Даже да имаха някакъв превоз, пътищата бяха непроходими. И със сигурност нямаше да имат телефон. С магаре щеше да се добере до Багдад за няколко дни. Хила определено бе възможност, ала трябваше отново да пресече реката. Навярно с лодка. С моторна лодка можеше да стигне до Хила за по-малко от час. А после? „Здравейте, аз съм генерал Добкин от израелската армия и…“

— Защо се усмихваш? — попита Хауснер.

— Помислих си нещо смешно. Виж, не се сетих случайно за това село. Спомних си за него веднага щом разбрах, че сме във Вавилон. Но трябва ли да забъркваме жителите му? Нямат ли си достатъчно проблеми?

— Не повече от нас — отвърна Яков. — И те съветвам в бъдеще да не криеш такава информация, генерале. Според мен имаме две възможности — мотелът при Портата на Ищар и Ума.

Добкин кимна. Имаше голяма вероятност еврейското село вече да е необитаемо. Можеше и да е окупирано от палестинците. Но дали имаше право да отиде при някой първобитен евреин, който живееше в кирпичен коптор на брега на Ефрат, да му каже, че е негов сънародник, и да поиска помощ? И ако научеше за това, Риш нямаше ли да накаже онези нещастници? Щеше, разбира се. Но нямаха алтернатива.

— Довечера ще ида в Ума.

— Добре. Предпочитах да опиташ с мотела, но изборът е твой. — Двамата се запътиха към овчарската колиба. Докато вървяха, Хауснер се обърна към едрия мъж. — Няма да мога да ти дам пистолет.

— Ясно.

Изминаха няколко крачки в мълчание. Яков се прокашля.

— Помолих външния министър да…

— Да — прекъсна го генералът. — Разбрах. Дигиталин. Един от сътрудниците на Вайдман, Пелед, има болно сърце. Носи лекарство, достатъчно за един месец. Взех двуседмичната му доза.

— Надявам се, че е достатъчно.

— И аз.

Бург излезе от колибата с двете стюардеси Рахил Баум и Бет Абрамс. Светлосините им униформи бяха подгизнали от пот и някаква тъмна течност, навярно кръв или йод. Момичетата изгледаха Хауснер със смесица от страх и неприкрито отвращение и го отминаха.

Шефът на Мивцан Елохим сви рамене.

— И мен така ме гледат. Отлично се справяха с палестинския си пациент, докато най-после не го оставих на мира. Никой не ни разбира, Яков.

— Мохамад каза ли нещо ново?

Бург задъвка празната си лула.

— Няколко неща. — Той вдигна очи към лиъра, който се отдалечаваше на запад над Ефрат. — Чудя се дали отива в базовия лагер за минохвъргачки и гранати.

Хауснер проследи с поглед самолета, докато не изчезна в далечината.

— Това малко ще усложни нещата довечера.

Добкин запали цигара.

— Радвам се, че няма да съм тук.

— Значи отиваш, така ли? — попита Бург.

— Да. Докато вие се криете от куршумите, аз ще ям маца 31 31 Еврейски незаквасен хляб с форма на кора. — Б.пр. и печено агне.

— Май си слънчасал, генерале!

Добкин му обясни за еврейското село.

Бург го изслуша и кимна.

— Извинявай за шегата, но това не ми се струва кашер, Бен. Придържай се към първоначалния план.

— Имам чувството, че шансовете ми в Ума са по-големи.

Бург сви рамене. И в двата случая си бе чисто самоубийство.

— Между другото, Мохамад каза, че заместникът на Риш, Салем Хамади, бил хомосексуалист. Съвсем логично, като се има предвид, че е израснал в дом за сираци.

— На кого му пука? — попита Хауснер.

— На Салем Хамади, когато довечера го разгласим по високоговорителите на самолета.

Яков се усмихна.

— Долен номер.

— В тази игра всичко е оправдано. Монтирахте ли колоните навън?

— Да е отвърна Добкин.

Хауснер застана под сянката на крилото. Глинената рампа беше готова и той се облегна на стената й. Лъхна го горещ вятър. Бекер му бе съобщил, че барометърът на конкорда през целия ден бързо е падал.

— Някой знае ли как наричат тук източния вятър?

— Шерджи — каза генералът. — Усещаш ли го?

— Да, струва ми се.

— Лошо. По-лошо от хамсина в Израел.

— Защо?

— Първо, защото е по-горещ — поясни Добкин. — А тук има само пясък и прах. Може да те задуши. Да те убие. Особено на такъв хълм. Тъкмо затова е изчезнал Вавилон. Някой някога е казал, че цивилизацията ще оцелее, ако обикновените хора всеки ден вършат ежедневните неща. Е, това се отнася за Месопотамия по време на всички нашествия — освен монголското. Веднага щом жените престанали да метат улиците и фермерите да обработват земята, вятърът от персийските планини покрил всичко с прах и тук се възцарила пустинята.