Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Руините на града почти не бяха проучвани от археолози. Трябваше много въображение, за да си представиш многолюдния метрополис — момичета с подрънкващи гривни, ядящи и пиещи воини, колоритни пазари, величествени процесии и прочутите вавилонски астролози, които за няколко дребни монети чертаят хороскопи върху влажни глинени плочки. Във въображението си Хауснер виждаше още много неща. Почти усещаше присъствието на духовете по оживената улица около себе си. Екотът в ушите му стана по-отчетлив и той сякаш започна да различава гласове, които говореха на древен семитски език. После се разнесе дума или част от израз на староеврейски. Внезапно усети, че върви по стъпките на някогашен евреин, минал оттук с цялото си семейство. Отиваха някъде. Към Портата на Ищар. Извън града. Напускаха Вавилон и завинаги се освобождаваха от плена.

Хамади каза нещо и Хауснер осъзна, че са изминали голямо разстояние. Той се огледа. Тук бяха провеждани повече разкопки. Палестинецът отговаряше на Добкин, който го разпитваше за развалините. Въпросите очевидно затрудняваха ашбала и накрая той нареди на генерала да млъкне.

Макар да не познаваше самия град, Яков имаше известна представа от неговата история. Вавилон не бе само име, а символ, концепция. Добкин се интересуваше от постройките. Ако Хауснер изобщо проявяваше любопитство, то беше насочено към нещо много по-дълговечно. А какво можеше да е по-трайно от пълното опустошение и забрава? Тъкмо това превръщаше Вавилон в жив символ. Мястото му в историята се осигуряваше от факта, че падането му е предсказано.

Вавилон бе загинал подобно на много други градове и през вековете пръстта изцяло го беше покрила. Дори легендите, запазили спомена за местоположението на други погребани в земята селища, не споменаваха за него, толкова пълно бе разрушението му.

После бяха започнали разкопките, също като в Израел и в други части на Близкия изток. Всяка разкопана могила напомняща не само за преходността на човешките творения, но и за човешката склонност към самоунищожение. За Хауснер присъствието на евреи тук едновременно беше и смешно, и тъжно. Нямаше значение, че са пристигнали със свръхзвуков самолет. Важно бе, че са тук — въпреки волята си. През хилядолетията човешката природа не се беше изменила много.

Когато стигна до гръцкия амфитеатър, малката група зави на запад към Ефрат и продължи по козя пътека. Мършаво магаре ядеше вездесъщите побелели от сол тръни. Лек ветрец шумолеше сред жълто-зелените листа на самотна палма. Слънцето прежуряше все по-жестоко. Хауснер си спомни, че защитниците на хълма имат вода за по-малко от двайсет и четири часа. Храната навярно щеше да стигне за две денонощия. Бяха свалили части от алуминиевото покритие на самолета, за да събират в тях дъждовна вода, ала тук нямаше почти никаква вероятност да завали.

Вървяха бавно и Добкин проявяваше интерес към пътя и като военен, и като археолог. Спряха на нисък хребет. Яков видя техния хълм на около километър и половина на север. Конкордът едва се различаваше. От това разстояние могилата изглеждаше заплашителна. Сега разбираше защо арабите са готови да преговарят.

На около петстотин метра надолу от тях течеше Ефрат. Оттук Хауснер по-ясно различи селцето Квеириш. Състоеше се от сарифа, груби кирпичени колиби. Когато се приближиха, забеляза забрадени жени и мъже с дълги като ризи връхни дрехи. Някой стържеше на струнен инструмент. Наоколо пасяха мръсни мършави кози. Пастирите им приличаха на библейски фигури с дълги роби и кърпи на главите. Те вършеха същата работа и при същите условия като предците си преди хилядолетия. Тук почти нищо не се беше променило. Само че хората бяха мюсюлмани, а не идолопоклонници, вече не отглеждаха свине и Вавилон не съществуваше. Иначе животът край Ефрат продължаваше да тече по един и същ начин.

Групата се отклони от козята пътека и започна да се изкачва по огромна могила. Стигнаха до стръмни кирпичени стъпала и продължиха нагоре. По пътя минаха покрай изсечена в склона тераса, на която върху каменен постамент се издигаше Вавилонският лъв. За него не се знаеше нищо — нито възрастта му, нито значението му, но изглеждаше величествено, завинаги изправен над паднала жертва.

— Тук ще ви претърсим и ще ви завържем очите — каза Хамади.

Хауснер поклати глава.

— Не.

Ашбалът се обърна към Добкин.

— Това е обичайна военна практика в целия свят. Знаете го. Не ви унижаваме.

Генералът кимна.