Нелсън Демил - При реките на Вавилон

— Ето че идват — тихо каза той.

Откъм пътя се изкачваше група от петима мъже. Първият носеше бяло знаме.

Хабер и Брин, които не се бяха отдалечили много, побързаха да се върнат на поста си. Натан беше монтирал оптичния мерник за дневна стрелба и проследи приближаването им.

— Струва ми се, че Риш не е с тях. — Брин подаде пушката на Хауснер, който застана на колене и погледна през окуляра. После свали оръжието и поклати глава.

— Не ни вярва. Смята, че няма да уважим бялото знаме. Това ме вбесява. Генерале?

Добкин кимна.

— Той наистина не ни разбира. — Военният се замисли. — И това ме плаши.

Хауснер се изправи и се обърна към Брин и Хабер.

— Предайте на другите да не стрелят. Искам всички да се скрият. Никой да не напуска охраняемата зона. Натан. Ако някой се опита, не му позволявай. — Той изтупа дрехите си. — Ще дойдеш ли с мен, генерале?

— Разбира се. — Добкин стана и оправи униформата си. — Каква ирония! Сега те идват да преговаряме. Каквото искахме да направим в Ню Йорк ние. Вече не съм съвсем сигурен, че имам желание за това.

— Съгласен съм — отвърна Хауснер. — Но съм убеден, че делегатите на мирната конференция ще настоят да преговаряме. Нямам им доверие, Бен. Те са професионални миротворци. Винаги са готови да разглеждат всяко предложение само откъм хубавата му страна. Проклети да са миротворците за това, че правят всяка следваща война по-жестока от предишната.

Добкин се засмя.

— Амин. Преговорите би трябвало да се водят от генерали, а войните — от миротворци. — Лицето му стана сериозно. — Всъщност не сме справедливи към делегатите. Не всички са такива. Повечето знаят как да се пазарят. И са също толкова реалисти, колкото и ние.

Яков закрачи надолу по склона.

— Съмнявам се. Хайде. Да вървим преди да са ни се нахвърлили десетина професионални посредници.

Добкин го последва.

Палестинците се скриха от поглед в дълбоко дере. Стотина метра надолу Хауснер и генералът зърнаха бялото знаме, после отново видяха мъжете. Бяха въоръжени и се изкачваха бързо. Яков за миг се поколеба, но размаха бяла кърпичка и им извика на арабски. Те го забелязаха и му отговориха. Двете групи бавно се приближиха една към друга. Ашбалите спряха на една равна тераса.

Хауснер се запъти към тях и застана съвсем близо до водача им.

— Къде е Риш? Ще разговарям само с него.

Мъжът дълго го гледа. В тъмните му очи пламтеше омраза и презрение. Очевидно не харесваше задачата си. Накрая заговори тихо и бавно.

— Аз съм Салем Хамади, заместник на Ахмед Риш. Той ви праща почитанията си и ви моли незабавно да се предадете.

Хауснер го измери с поглед. За разлика от Риш, Хамади никога не беше залавян и нямаше досие. Израелските служби дори нямаха представа каква е точната му роля в палестинското движение. Яков знаеше само, че е сирак и е ръководил програмата „Ашбал“. Морални ценности? Доблест? Неизвестно. Дори не можеше да разчита на религиозното му възпитание. Хамади стоеше на по-малко от метър от него. Нисък, но с добре оформено тяло. Имаше къса козя брадичка и очевидно поддържаше по-строга лична хигиена, отколкото терористите в „Рамла“. Хауснер пристъпи още по-близо.

— Къде е той? Искам да говоря с него.

Хамади бавно кимна.

— Ти си Яков Хауснер.

— Да.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Може би.

Палестинецът се поколеба.

— Давам ти лична гаранция за живота ти.

— Нима?

Хамади буквално прехапа устни, за да овладее растящото си нетърпение.

— Имаш думата ми. — Той замълча за миг. — Повярвай ми, ние не по-малко от вас искаме да свършим с това. — Арабинът внезапно се усмихна. — Не ти устройваме капан. Можехме да го сторим още сега. А и ти не си толкова важен.

— Риш, изглежда, не смяташе така. Каза, че когато кацнем, ще ме убие.

Салем Хамади зарея поглед в празното пространство.

— Той се отказва от клетвата си.

Хауснер се обърна и махна с ръка на Брин, който го наблюдаваше. Младежът му отговори. Яков забеляза, че от новоиздигнатите бруствери дискретно надничат хора. Той отново се обърна към Хамади. Палестинецът беше зърнал проблясъка на оптичния мерник и се опитваше да запомни местоположението му. Хауснер го заобиколи и нарочно го блъсна с рамо.

— Е, да вървим. Имам и друга работа.

Групата се заспуска надолу по склона и тръгна успоредно на еднометровия хребет, който според Добкин представляваше останки от вътрешната градска стена. Яков видя мястото, в което се бе блъснал задният колесник на конкорда. Струваше му се, че се е случило преди сто години. Продължиха на юг и се запътиха към главните развалини.