Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Те неохотно потвърдиха, бавно се изправиха и намръщено се отдалечиха. Остана само Мириам Бернщайн.

Яков се обърна и закрачи в противоположната посока.

Тя го настигна.

— Току-що унижи един прекрасен човек.

Хауснер не отговори.

— Чуваш ли ме, по дяволите?

Той спря, но не се обърна към нея.

— Всеки, който се опита да ме разиграва, се излага на опасност да бъде унижен, ако не и на нещо още по-лошо. И нямам нито време, нито търпение за твоите лекции, Мириам.

Тя го заобиколи и го погледна в лицето.

— Какво ти е станало, Яков? — тихо попита Мириам. — Не мога да повярвам, че се държиш така.

Хауснер пристъпи към нея. Очите й бяха влажни, но не можеше да каже дали от гняв, или мъка. Дойде му наум, че никога не е бил способен да чете изражението й. Понякога му приличаше на робот, програмиран да изнася мирни проповеди. И все пак усещаше, че под тази маска се крие човек от плът и кръв. Страст. Истинска страст. Бе го открил, докато седяха заедно в конкорда. Ала тогава той се намираше в друго положение и тя беше започнала да се държи човешки. Мириам бе от онези жени, които реагираха на потребност и слабост. Мъжката сила и самоувереност я отблъскваха. Предполагаше, че е свързано с черните униформи от детството й. Господи, никога нямаше да разбере евреите от концлагерите. Разбираше арогантните, дръзки сабри, макар че не беше от тях. Собствените му връстници представляваха съвсем малка група и с всяка година оредяваха все повече. Никога не се бе чувствал у дома в новия Израел. Никога не се беше чувствал спокойно с евреи от концлагерите като Мириам Бернщайн. Въпреки волята си той сведе очи към китката й, където бяха татуирани цифрите. Мнозина си бяха направили пластична операция, за да се избавят от тях. Нейните бяха по-светли и размазани от обикновено. Затворнически номер на дете.

— Ще ми отговориш ли?

— Какво? А, да. Какво ми е станало. Е, ще ти кажа, Мириам. Преди няколко минути генерал Добкин и господин Бург бяха готови да ме осъдят на смърт. — Хауснер повдигна ръка, за да спре възклицанието й. — Не ме разбирай погрешно. Не им се сърдя. Съгласен съм с логиката, която ги е накарала да вземат такова решение. Просто не съм съгласен с избора на жертвата. Виждаш ли, те възприемат нещата много по-ясно от вас. Знаят какво трябва да се направи. Мириам, гарантирам ти, че ако това положение продължи още четирийсет и осем часа, всички вие ще гласувате с две ръце за екзекутирането на онези, които крият храна, симулират и заспиват на пост. Но нямаме време да чакаме такова единодушие. Днес моето поведение ти се струва жестоко, но утре ще го смяташ за снизходително.

Тя избърса сълзите си и поклати глава.

— Ти не вярваш в хората, Яков. Повечето от нас не са такива. Предпочитам да умра, отколкото да гласувам за нечия екзекуция.

— И ще умреш, ако продължаваш да стоиш на такива позиции. За човек, който е преживял такива неща като теб, направо се чудя как можеш да вярваш в доброто у хората.

— Повечето човешки същества са добри по природа. Винаги има по неколцина фашисти.

— Искаш да кажеш, че всеки от нас е малко фашист. И тъкмо тази част от теб взима връх, когато играта загрубее. Аз разчитам на нея, за да оцелеем. Съвсем съзнателно. Разчитам на звяра. Сърцето на мрака. — Хауснер я погледна. Мириам бе пребледняла. — Знаеш ли, за човек, който прекарва толкова много време с генерал от авиацията, ти изобщо не си се повлияла от неговата твърдост.

Тя вдигна очи към него и бледото й лице се изчерви.

— Ти… — Мириам се обърна и бързо се отдалечи.

Хауснер седна при Брин и Наоми Хабер, погледна към източния склон и запали цигара.

— Да използва оптичния мерник и пушката ли я учиш?

Натан сви рамене.

— Тя не иска.

Яков се обърна към момичето.

— Защо?

Наоми изтупа някаква прашинка от синия си гащеризон.

— Не бих могла да застрелям никого. Тичам бързо, затова поисках да стана куриер.

Хауснер понечи да я попита още нещо, но внезапно се появи Добкин. Яков светкавично погледна към ръцете му, но не забеляза оръжие. Брин също се напрегна.

Сякаш забравил инцидента в самолета, генералът кимна и седна на земята. Известно време всички мълчаха.

Хауснер се обърна и посочи на югозапад.

— Какво е онова там?

Добкин проследи погледа му. Утринното слънце хвърляше сянка върху кафеникавата пръст. От блатата се надигаше мъгла.

— Гръцкият амфитеатър. Построил го е Александър Велики. Когато през триста двайсет и трета година преди християнската ера завладял Вавилон, градът вече бил много древен и се намирал в упадък. Опитал се да го възроди, но дните му били изтекли. Знаеш ли, че Александър е умрял тук?