Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Във въображението си Яков дълго се сбогува с Мириам. Разкъсваше се между желанието да се върне в конкорда, за да се прости с нея, и да остане тук, където поне чувствата му бяха в безопасност.

Питър Кан, който продължаваше да поправя помощното запалващо устройство в предния колесник, чу виковете и припрените стъпки към самолета и видя неколцина невъоръжени да се качват по рампата. По-напред различи силуетите на коленичили израелци, които стреляха срещу противника. Куршуми изравяха дупки в стените на кирпичената колиба. Няколко души заеха огневи позиции около рампата. Младо момиче се прикри зад неговата ниска пръстена платформа. По един или друг начин краят наближаваше, но Кан не преставаше да работи.

После бордовият инженер внезапно се претърколи изпод колесника, прескочи залегналото момиче, избърса ръцете и лицето си и бързо се изкачи по рампата. На крилото Мириам Бернщайн го хвана за ръка.

— Виждали ли сте Яков Хауснер?

— Не, госпожо Бернщайн. През цялото време бях под предния колесник. — Кан забеляза, че част от бронираната решетка, която бяха използвали за отбранителните съоръжения, сега е върната в конкорда и поставена покрай стените. Находчивост и рационално мислене до последния момент. Това му харесваше. Ако не друго, поне бе адски добър опит. — Вижте, госпожо Бернщайн, по-добре влезте вътре. Тук привличаме огъня. — Той се освободи от ръката й и се приближи до Бург, който стоеше в най-крайната точка на дясното крило. Около него лежаха шестима души и стреляха в мрака. Всички вече бяха разбрали, че ашбалите не искат да стрелят по крилата и да рискуват да възпламенят конкорда с потенциалните заложници.

Кан потупа Бург по рамото.

— Извинете ме.

Исак се обърна към него.

— А, здравей, Кан. Добър опит с помощното устройство.

— Да, господине. Тъкмо затова исках да поговоря с вас… или с господин Хауснер.

— Казвай, синко. Хауснер още е там. — Той посочи с ръка.

— Да, господине. Хм, мисля, че го поправих.

— Поправил си го?… — Бург ненадейно избухна в смях. — Какво? На кой му пука, синко? Влизай в самолета.

Кан не помръдна от мястото си.

— Струва ми се, че не разбирате, господине. Те няма да пристигнат навреме. Можем…

Мощна експлозия ги повали на крилото. Един от изтребителите прелетя над могилата. Друг се приближи откъм Ефрат и изстреля ракети въздух-земя над конкорда. Те оставиха огнени следи и се взривиха край старите окопи. Трети пусна лазерно насочвана бомба, която избухна на западния склон. Във въздуха се разхвърчаха тухли, тонове пръст се свлякоха по стръмния гласис и завлякоха неколцина ашбали в реката.

Земята се разтърсваше, ударни вълни брулеха старата цитадела, която в продължение на повече от хилядолетие беше бранила северните подстъпи към Вавилон. На стотици метри във въздуха хвърчаха пясък и глина. Червените следи на ракетите прорязваха небето като падащите звезди, които толкова бяха привличали древните вавилонски астролози. Изтребителите поставиха представление, каквото Вавилон никога не бе виждал. Но само толкова. Представление. Ласков не смееше да стреля достатъчно близо, за да постигне сериозен резултат. Просто искаше да спечели време. Докато пристигнат десантниците. Време.

Бург лежеше там, където беше паднал.

— Какво? — надвика експлозиите той. — Какво?

— Мисля, че можем да включим устройството и да запалим двигателите — отвърна Кан.

— И какво от това? Какво значение има, по дяволите? Не ни трябва климатичната инсталация, Кан.

— Можем да се махнем оттук!

— Да не си се побъркал?

Наблизо падна ракета, изора земята край опашката и избухна, пращайки по конкорда пръст и шрапнели.

Бордовият инженер повдигна глава.

— Не съм. Можем да се махнем.

— Къде?

— Където и да е. Стига да се махнем оттук.

Бург хвърли поглед назад. Надяваше се да види как Хауснер се изкачва по рампата с онази вече прочута негова смесица от нехайство и заплашителност. Но там беше само Мириам Бернщайн, която се взираше в огнената нощ. Искаше му се да й извика, ала нямаше да го чуе. Той отново се обърна към Кан.

— Кажи на капитана да се опита да запали двигателите.

Бордовият се втурна към пилотската кабина.

— Давид!

Бекер разговаряше с Ласков по радиостанцията и му махна с ръка да мълчи.

— Давид!

Пилотът насочваше стрелбата на изтребителите и тактиката се оказваше успешна. От кабината не се виждаше много, но той се опитваше да помогне с нещо. А и трябваше да признае, че му доставя удоволствие.