Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Мириам Бернщайн приклекна на крилото, видя приятеля си в ръцете на Ариф и го повика.

Арабинът вдигна глава.

— Ариф, аз го обичах не по-малко от теб. Но той е мъртъв и трябва да бъде погребан. Изисква го и нашата, и вашата религия. Моля те, разбери. Времето изтича. Направи каквото ти казват.

Ариф понечи да отговори, но не успя да овладее гласа си. Накрая дълбоко си пое дъх.

— Абдел те обичаше… — Той се извърна, втурна се със залитане към ямата, спря на ръба и погледна към тялото на Юри Рубин на дъното. После се взря в отворените очи на Джабари. — Е, сбогом, стари приятелю. — Внимателно го спусна върху Рубин и хвърли отгоре им шепа пръст. В този момент дотичаха двама израелци с автомати и скочиха в тясната дупка. Усетиха, а после и видяха труповете под краката си, но не пожелаха да напуснат единственото прикритие наоколо, а започнаха да стрелят в сумрака. Единият се обърна към Ариф.

— Ако нямаш оръжие, най-добре се скрий. Приближават се.

Арабинът кимна и се върна при конкорда. „Животът — помисли си той — се състои от равни части глупост, страх, ирония и мъка.“ Завиждаше на Абдел за неговите прохладни градини, вино и девици.

Копилотът на Ласков Дани Лавон пръв забеляза керосиновите огньове. Светлите точици образуваха повече или по-малко овална форма около светлините на конкорда. От изток на запад към самолета летяха зелени трасиращи куршуми. Почти нямаше ответен огън. От тази височина Лавон виждаше слънцето над върховете на Загрос, но лъчите все още не огряваха Вавилон. Над древния град вече се разсъмваше, ала пясъкът и прахът бяха прекалено плътни. Той повика Ласков по интеркома:

— Огньове на север-североизток, капитане. Близо до малкия завой на реката.

— Прието. Виждам ги. — Теди нареди на ескадрилата да се насочи право към целта.

Дванайсетте изтребителя F-14 едновременно се спуснаха надолу като гигантски грабливи птици. Ласков, който летеше пръв, профуча на по-малко от двайсет метра над хълма. Грохотът на самолетите бе оглушителен и страшен. Надигнаха се огромни прашни облаци и земята под конкорда се разтърси. Всички долу инстинктивно залегнаха.

След преминаването Ласков нареди на половината от ескадрилата да поеме на юг и да се приготви за охрана на транспортния самолет C-130. Съмняваше се, че там има палестинци, но го изискваше правилникът.

Хауснер застана на едно коляно и помогна на Бург да се изправи.

— Едва не събориха лулата от устата ти, Исак. Добре, тук ще се разделим, приятелю. Ти се върни и поеми командването на самолета и хората вътре. Аз ще ги забавя.

— Ако имахме време, щях да споря с теб. Сбогом, Яков. Желая ти късмет. — Той потупа Хауснер по гърба и се затича към самолета.

Яков чуваше ашбалите, които се приближаваха към командния пост откъм изток и юг. Той извади пистолета си и зачака.

От прашната пелена се появиха Маркус и Алперн. Хауснер ги повика и те дотичаха при него.

— Дайте ми един калашник и всичките си боеприпаси. Ще ги забавя под прикритието на това възвишение. Вие незабавно се върнете при конкорда и помогнете за организирането на отбраната. Използвайте бронираната решетка и се укрепете зад рампата и колибата. Трябваше да направим окопи около самолета, но сега няма смисъл да съжаляваме. Изпълнявайте заповедите на Бург. Без да спорите. Вървете.

Те му подадоха автомата и два изхабени до половината пълнителя. Хауснер издърпа от земята изкривения алуминиев прът и го подаде на Алперн.

— Сувенир, Сам. Винаги носи тази тениска, когато разказваш на внуците си за Вавилон. Ще те смятат за истински идиот.

Алперн се усмихна и взе знамето. После двамата махнаха за сбогом и се отдалечиха.

Яков зае позиция зад възвишението, стреля няколко пъти и привлече ответен огън. Появата на Ласков и неговите изтребители го радваше като нищо друго през целия му живот. Но бяха закъснели. Яфе му беше докладвал за транспортните самолети и десантниците, но даже да пристигнеха още сега, пак щеше да е прекалено късно. Трябваше да кацнат на заливните тераси, да надуят салове и да прекосят Ефрат. Ако се приземяха на пътя, щеше да им остане да изминат почти цял километър. А ревът на тежките четиримоторни C-130 все още не се чуваше.

Ако израелците извършеха парашутен десант, можеха да ги спасят, ала в прашната буря това щеше да е чисто самоубийство. Половината от войниците щяха да паднат в реката. Не, изтребителите бяха чудесна проява на сила, ала не променяха нищо. Всъщност даже влошаваха положението. Преди ашбалите бяха готови да ги избият до крак и с това щеше да приключи всичко. Сега трябваше да вземат заложници, за да си спасят кожите. И тогава цялата история щеше да започне отначало. Хауснер се надяваше, че Ласков разбира ситуацията и няма да се поколебае да залее хълма с напалм. Ако не друго, поне щяха да очистят Риш — и Хамади, когото Хауснер смяташе за далеч по-опасен бъдещ противник.