Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Ариф се разплака и Джабари го утеши. Съжаляваше само, че не се е сбогувал с Мириам. Всъщност през последните два дни почти не я беше виждал. Не искаше да я обременява с присъствието си, ала сега му се щеше да е прекарал повече време с нея. Предполагаше, че е влюбена в Яков Хауснер, и изборът й го смущаваше. Той вярваше, че наистина съществува място, наречено „рай“, което толкова живо описваше Коранът. Вярваше, че ще иде там, но не и Мириам Бернщайн.

— Стига, Ариф. Успокой се. Очаква ни по-хубав свят. Прохладни градини, фонтани, вино и девици. Това причина ли е да плачеш?

Игаел Текоа, който не обичаше арабите и не одобряваше участието им в мирната мисия, тихо извика от отсрещния край на колибата:

— Абдел, Ибрахим, смелост.

— Добре сме, Игаел — отвърна му Джабари. — Благодаря ти. — Продължаваше да го гризе мисълта, че няма да види Мириам преди да умре. Изкушаваше се да иде да я потърси, но не искаше да оставя Ариф сам. Ашбалите бяха прекалено близо. Трябваше да е сигурен, че ще отнеме на Риш това последно удоволствие. Ала чакането измъчваше всички. Накрая той наруши мълчанието и попита какво ще правят. Никой не му отговори.

Изстрелите се приближаваха и израелците, които все още отвръщаха на огъня, заеха позиции край колибата. В кирпичените стени се забиха няколко куршума. Това накара всички да се раздвижат. Рубин застана в средата на колибата и се прокашля.

— Трябва да започваме. — Той изчака малко. — Ако смятате, че ще ви е по-лесно, ще го направя аз. Имаме два пистолета.

Джабари рязко се изправи и се приближи до него.

— Моля те. Бързо.

Без да отговори, Рубин вдигна пистолета си, насочи го между двете точици светлина — очите на арабина — и стреля.

Когато екотът заглъхна, в колибата се чу молитва, придружена от тихи ридания.

Юри усети нещо влажно и инстинктивно избърса кръвта от лицето и ръцете си. Целият трепереше. Разбираше, че гласът му ще му изневери, и не знаеше какво да направи. Решителността му го напусна. Той насочи пистолета към сърцето си и натисна спусъка. Тялото му се строполи назад върху четиримата млади сътрудници. Едно от момичетата изпищя и припадна. Другите трима внимателно го положиха на пода. Двамата младежи взеха пистолетите, припряно зашепнаха помежду си, после станаха и отидоха при Лайбер, Абрамс и Баум. Осветиха ъгъла със запалка, прицелиха се, изгасиха запалката и понечиха да натиснат спусъците. Бет Абрамс проплака и Лайбер се хвърли между двете момичета и мъжете. Единият пистолет изтрещя, но изглежда, не улучи. Другият младеж отново светна със запалката.

Рави Левин се втурна в колибата, видя всичко преди пламъчето да угасне, сграбчи двамата мъже за яките, запрати ги на пода и започна да ги рита, като крещеше и кълнеше.

— Да не си мислите, че можете да ме надхитрите? Разкрих ви! Знаех какво се каните да направите! Вън! Вън! Излизайте! — Той тичаше из колибата като обезумял и размахваше ръце. На няколко пъти се препъна в телата на Юри Рубин и Абдел Джабари, после започна да рита и тях, докато не осъзна, че са мъртви. — Вън! Вън! Махайте се! Как смеете! Отведете ранените в самолета! Вън!

Появата му развали магията и всички, които можеха, изтичаха навън.

Рави Левин остана сам в средата на колибата. Тялото му се тресеше, по лицето му се стичаха сълзи. Беше постъпил както трябва, ала не бе сигурен, че е прав. Чудеше се как ще погребе двете тела за краткото време, което му оставаше. Чудеше се и кои са мъртвите.

Външният министър събра малка, леко въоръжена група в западната част на върха, близо до окопа на Маклуър. Вайцман видя Ричардсън да лежи на дъното, вече покрит с пласт прах, но нямаше време да мисли какво означава това и къде е изчезнал агентът.

Ариел Вайцман беше решен да поведе групата си по стръмния гласис. Имаше намерение бързо да се спуснат по склона и да скочат в реката като Добкин. Без ранените щяха да успеят. Искаше му се Мириам Бернщайн да промени решението си и да дойде с него, ала тя бе под влиянието на Хауснер и не желаеше да напусне самолета. Всички бяха облечени в оранжеви спасителни жилетки от конкорда. Той ги строи на ръба на стената, приклекна в поза на спринтьор и им нареди да направят същото.

— Когато преброя до три, тръгваме. Готови…

От командния пост почти не идваха заповеди. Куриерите, които все още изпълняваха задълженията си, носеха на Хауснер и Бург лоши новини и се връщаха обратно само с предложения и окуражения.

Хауснер се обърна към Бург.

— Искаш ли да поемеш цялото командване, Исак? Готов съм да ти го отстъпя.