Нелсън Демил - При реките на Вавилон

— Напоследък не е много модерно да си явен антисемит.

— Разбирам.

Лицето на Ричардсън претърпя странна промяна. Той стисна устни, присви очи и каза:

— Е, през шейсет и седма обръщах по някоя и друга чаша в офицерския клуб с израелските летци, които обучавах в „Травис“ 46 46 Военновъздушна база на САЩ. — Б.пр. . И им съчувствах през седемдесет и трета. После някой каза добра дума за мен и се озовах тук. Едва не повърнах, когато ми връчиха заповедта. — Маклуър не каза нищо и след няколко безкрайни секунди Ричардсън тихо добави: — Така или иначе, никой не трябваше да пострада.

— Но ние не говорим за тях, Том. И аз може да не ги харесвам, но преди да ги предам, ще се наложи да ме подложат на изтезания. И знаеш ли защо, Том? Защото така ми е наредил Чичо Сам. За това ми плащат… Том.

— Виж какво, Джон — оживи се Ричардсън. — Мога ли да те купя? Сто бона?

— Съжалявам.

— Половината?

— Не. — Маклуър извади последната си кибритена клечка.

— Плюс целия втори милион, ако го получа?

Агентът като че ли не го слушаше. Задъвка клечката си и каза през зъби:

— Преди малко спомена, че никой не трябвало да пострада. Само че пострадаха много хора, Том. Сериозно пострадаха.

— Зная. И наистина съжалявам, Джон. Всичко това не биваше да се случи. Кой можеше да го предвиди? За това съжалявам най-много. За всички тези жертви. — Той се вгледа в мрака.

— Щом никой не е трябвало да пострада, Том, защо избра втория конкорд?

Ричардсън облиза сухите си устни.

— Ами… добре де… ако се появяха проблеми, първият конкорд трябваше да е… демонстрация. Знаехме, че Авидар ще ни създаде трудности. Не Бекер.

Маклуър се изсмя.

— Значи сте знаели, така ли? Откъде сте знаели такива неща? Ами ако противно на всичко, което ни е известно за човешката природа и прочее, Бекер беше дал газ, а Авидар се беше съгласил да ви играе по свирката? Щеше да ти се наложи да се учиш да ходиш по небето, момчето ми.

— Пресметнат риск, Джон. Виждаш ли, и аз съм рискувал живота си. Не съм страхливец. — Той продължаваше да зяпа в праха. — Чувам гласове. Няма ли да е по-добре да излезем и да се предадем? Или да ги изчакаме тук?

— Нямаш търпение да се предадеш на ония млади хамстерчета или там както си викат, така ли? Да не мислиш, че ще те посрещнат като герой, Ричардсън? Ще те убият, тъпо копеле. А после ще убият и мен, за да са сигурни, че никой няма да научи за теб.

Ричардсън поклати глава и се усмихна.

— Не, няма да ме убият. Риш има шеф и двамата с него измислихме гаранция за моята сигурност. Предвиждахме, че ще си имаме проблеми с Риш. Ако ме убият, в сейфа ми в посолството ще открият писмо, в което са посочени имената на арабски агенти в Израел, включително собствените ми свръзки. Обмислил съм го, Джон. — Той замълча за миг. — Няма да им позволя да убият и теб.

— Благодаря, Том. Ти си по-добър от американския посланик. Е, чудя се дали Риш е в състояние да контролира тези момчета… и самия себе си. Сигурно са толкова възбудени, че ще те набучат на кол… Но може и да не го направят. — Маклуър се замисли. — Знаеш ли, Том, напоследък американското правосъдие наистина е много снизходително. Затова не ти пука дали ще те отведа в Щатите. В повечето страни биха те обесили за левия ташак и биха те оставили да си висиш. В добрите стари Съединени щати, ако изобщо те признаят за виновен, военният или федералният съд ще ти дадат между десет и двайсет години. И ще излезеш след шест… или още по-рано. И ще си живееш живота в Швейцария. Защото Щатите няма да те предадат на Израел, понеже това ще предизвика врява до небесата.

— Не аз определям правилата — предпазливо отвърна Ричардсън.

— Прав си. Но аз понякога ги определям. Когато съм упълномощен. — Той замълча за миг. — Не спомена ли, че ако умреш, прикритията на адски много терористи ще отидат на кино?

— Чакай малко! Няма нужда да бързаме, Джон. Трябва да обсъдим много неща.

— Така е и ако имахме повече време, навярно щяхме да измислим нещо. Но нямаме.

— Чакай! — Ричардсън инстинктивно протегна ръце напред, за да се защити. — Гарантирам ти, че няма да пострадаш. Тези хора…

Маклуър провря револвера си между дланите му и стреля в сърцето му. Главата на Ричардсън отскочи назад и офицерската му фуражка отлетя. Вятърът я поде и я отнесе на запад.

Давид Бекер бързо се спусна по рампата. Носеше метална кутия с копието на кратката хроника на Мириам Бернщайн, увита в намаслени парцали и найлон. Избра място в основата на насипа и изкопа дупка с парче алуминиева тръба. Смяташе, че е безсмислено, но Мириам беше вложила толкова много страст, че… Освен това изглеждаше достатъчно смела, за да посрещне смъртта, и не проявяваше признаци на истерия, въпреки че упоритостта й с тази хроника му се струваше малко ирационална, така че той реши, че е най-добре да не й противоречи. Пусна кутията в дупката и бързо я зарови. Бе скрил самия бордови дневник под покритието на пода в пилотската кабина. Имаше голяма вероятност Израел да си върне конкорда и някой работник да открие дневника. Но се съмняваше, че ще намерят заровената хроника.