Нелсън Демил - При реките на Вавилон

— Ами… — Бекер намери някакъв фас и го запали. — Това едва ли може да се нарече хроника, госпожо Бернщайн…

— Мириам.

Той се поколеба.

— Мириам, просто работата ми изисква да…

— Тъкмо това е въпросът, Давид. Винаги някой е длъжен да го прави. Книжник. Пазител на книгите. Учен. Капитан на кораб. През цялата история някой винаги е бил длъжен да води писмени документи и понякога те съдържат истинска мощ и просветление. Ездра е бил книжник и ни е оставил единствения разказ за връщането на изгнаниците от Вавилон. В наше време тази задача може да се изпълнява от пилот на самолет. — Тя му се усмихна.

— Може и да е така.

Мириам се наведе към него.

— Не мога да те убедя в собствената ти значимост, но мога ли да те помоля да скриеш някъде този дневник?

— Добра идея.

Тя понечи да му върне книгата, но се поколеба.

— Имаш ли нещо против за малко да остана тук и да опиша със свои думи случилото се с нас? Ще се опитам да не се разпростирам много.

Бекер се насили да се засмее.

— Разпростирай се колкото искаш. Мисля, че току-що нанесох последния запис.

— Благодаря ти. Имаш ли индиго? Искам да направя втори екземпляр. Можем да заровим дневника и да оставим копието в самолета.

Той намери лист индиго и й го даде.

— Самият дневник трябва да остане на борда. Можем да заровим твоето копие.

— Добре. Благодаря.

— Нали знаеш, никой няма да ги открие.

Тя го погледна.

— Молитвата от Равенсбрюк е била написана на парче хартия, Давид.

— Тази молитва означава много за теб.

— Така е. — Мириам вдигна очи към предното стъкло. — Не е имала подпис, но в лагера са били затворени предимно жени и това навярно може да ни даде някаква идея за автора. — Тя прокара длан по лицето си. — Казаха ми, че… че майка ми е умряла в Равенсбрюк. Ще ми се да мисля, че тя е написала молитвата. — Мириам сниши глас. — Преди думите имаха по-голямо значение за мен, но сега най-важното е, че човекът, който я е написал, е имал вяра. Вяра, че ще я открият. Нещо повече, вяра, че след това ужасно време на света ще останат свободни хора, които ще намерят нещо ценно в нея. И молитвата е оцеляла на онова парче хартия, макар че авторът навярно е загинал. Оттогава е възпроизвеждана милиони пъти и ще оцелее и през следващия холокост. — Тя отново се усмихна на Бекер. — Книгата Битие е написана с мастило от сажди върху папирус, Давид. Ако онзи пръв книжник беше послушал някой като теб, никога нямаше да знаем как е бил създаден светът.

Той се насили да се усмихне.

— Убеден съм.

— Добре. — Мириам взе химикалка от него, наведе се над бордовия дневник и бързо започна да пише.

Внезапно вдигна поглед и в очите й проблеснаха сълзи.

— Молитвата наистина означаваше много за мен, но не и сега, защото е молитва на прошката — призив да обърнем и другата буза. Авторът й е бил поставен на върховно изпитание и го е издържал. Аз също бях поставена на изпитание тук — не много тежко, разбира се, в никакъв случай не може да се сравнява с Равенсбрюк — и вече не искам да прощавам. Истината е, че сега съм щастлива. С нетърпение очаквам да застрелям първия вражески войник, който се опита да се качи на самолета. Ако преди да умра оставя вдовици, сираци, родители без деца и скърбящи приятели, ще ми е мъчно за тези клетници, но тук няма нищо лично. Разбираш ли ме? Много ужасно ли ти звучи?

Той поклати глава.

— Око за око.

— Да. И зъб за зъб. — Мириам обърна страницата, нагласи индигото и продължи да пише.

Без да си поглежда часовника, Хауснер усещаше, че изгревът наближава. Битката свършваше и израелците вече почти не стреляха към склона.

Ашубалите предпазливо напредваха, но се смееха и се провикваха в прашната буря. Съзнаваха, че привидното изчерпване на израелските боеприпаси може да е поредната хитрост, ала в такъв случай защитниците на хълма трябваше да са истински актьори. Всъщност група сапьори вече бяха стигнали до южния край близо до възвишението и бяха открили окопите празни.

Бавно се придвижваха в мрака. Вече надушваха плячката и предвкусваха кръвта й. Минаха през повалените засеки и прехвърлиха хребета. Любопитно спряха при окопите, после ги прескочиха. Изпитваха странно тържествуване от навлизането в недостъпното досега леговище на врага.

От време на време някой израелски куршум ги караше да се пръскат и ги забавяше, ала освен постоянния вятър, с чийто вой вече бяха свикнали всички, над върха се беше спуснала зловеща тишина.

От военна гледна точка не срещаха почти никаква съпротива. Най-после постигаха целта си, но въпреки това трябваше да проявяват търпение и предпазливост. След като бяха стигнали дотук, никой от оцелелите не желаеше да срещне края си само минути преди окончателната победа. Всички искаха да се насладят на плодовете й.