Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Хауснер застана с гръб към вятъра и посочи към невидимия хоризонт на запад.

— Все си мисля, че Теди Ласков е удържал на думата си — че е някъде там с изтребителите си, търси ни и се приближава…

Бург вдигна очи към небето.

— Доста оптимистично от твоя страна, Яков — предпазливо каза той. — Надявам се да си прав.

Хауснер скръсти ръце на гърдите си.

— Знаеш ли, Бург, нещо не мога да приема мисълта, че всички ония адски интелигентни момчета в Тел Авив и Йерусалим се мотаят с пръст в устата. Очаквах повече от тях. Патриотизъм ли е това? Предполагам. Е, сигурно съм очаквал прекалено много. В края на краищата, и аз бях един от тях и виж как прецаках всичко. Пък и имат право на почивка.

Бург не успя да се сдържи и се засмя.

— Не днес. — Винаги, когато започнеше да се съмнява в здравия му разум, Хауснер проявяваше блестяща проницателност.

Приближи се куриерка и Исак Бург отиде да я пресрещне.

Мириам беше стояла на няколко метра от тях, внимателно заслушана в разговора им. Сега се приближи до Яков, отново хвана ръката му и силно я стисна. Замисли се за Теди Ласков. Напоследък все по-рядко се сещаше за него. След кацането си го представяше точно така, както го описваше Хауснер — виждаше как се спуска с изтребителя си и я спасява… спасява всички. Но всъщност знаеше, че в момента Теди най-вероятно е в немилост и че вината за това отчасти е нейна. Отначало не искаше да направи връзката между своето влияние върху него и действията му във въздуха, ала накрая беше принудена да я признае, приблизително по същото време, по което се наложи да погледне в очите много други истини.

Хауснер й показваше тези истини така, както никой друг мъж в живота й. Другите приемаха нейната представа за света, за да я поласкаят или просто от учтивост. Тъкмо такива мъже привличаше Мириам. Слаби хора с очила, които седяха до нея на семинари и заседания на комисии. Хора, които говореха на партиен жаргон и повтаряха клишета и шаблони, сякаш току-що са им хрумнали.

Ласков се различаваше от другите, съпругът й също. Двамата малко си приличаха и тя ги характеризираше като благородни диваци. Яков Хауснер представляваше друг вариант на същия тип, ала по-краен. Мириам спокойно можеше да преживее цялото им приключение във Вавилон без сериозно да промени светогледа си. Хауснер обаче и бе отворил очите. Гледката не й харесваше, но вече можеше обективно да претегли положителните и отрицателните страни на предложението да застрелят ранените, без да изпадне в пристъп на нравствена ярост.

— Добре ли познаваш Теди Ласков? — попита тя.

— Не много. От време на време пътищата ни са се пресичали.

— Харесваш ли го? — няколко секунди по-късно колебливо попита Мириам.

— Кого? — Той остави мълчанието да се проточи. — А, Ласков. Да, струва ми се. С него човек може да се разбере по-лесно, отколкото с вас политиците.

Тя се усмихна в мрака.

— Прилича ми на теб.

— Кой? Ласков ли? Наистина ли?

Мириам още по-силно стисна ръката му. Приятелите й от нейното поколение, които помнеха концлагерите, бяха ожесточени и не хранеха илюзии по отношение на човечеството. Мнозина страдаха от психически проблеми. В решимостта си да преодолее страха тя бе прекалила. Лесно се приспособяваше и беше оптимистка до такава степен, че неин приятел психиатър на шега я наричаше невротичка. И все пак се страхуваше, разбира се. Хората казваха, че го виждали в очите й, самата тя го откриваше в огледалото.

— Сигурна съм, че се смята за виновен.

— Е, тогава наистина имаме нещо общо.

— И двамата сте егоцентрични и си мислите, че всичко добро и зло, което става около вас, е резултат от вашите действия.

— А не е ли така?

— С Теди Ласков бяхме любовници — внезапно каза Мириам.

Докато се връщаше към възвишението, Бург чу думите й. Присъствието й продължаваше да го дразни. А сега и това. Вече му идваше прекалено. Той им обърна гръб и се отдалечи.

— И пак ще бъдете — отвърна Хауснер.

— Едва ли.

— В момента този въпрос няма значение, Мириам. — Гласът му прозвуча нетърпеливо.

— Да не рев…

— Ни най-малко. Виж, иди до конкорда и провери дали Бекер е постигнал нещо с радиостанцията. Ако няма какво да ми съобщиш — естествено, че няма да има — остани там.

— Защо?

— Просто остани, по дяволите! Няма нужда да обяснявам заповедите си на никого, включително и на теб.

Тя направи няколко крачки, после се обърна.

— Повече няма да те видя, нали?

— Ще ме видиш. Обещавам ти.