Нелсън Демил - При реките на Вавилон

— Номера, моля?

Сърцето на Добкин се блъскаше в гърдите му. Искаше му се да пропълзи по кабела и да се озове в Тел Авив. Искаше му се да извика в слушалката и да разкаже всичко на момичето.

— Номера, моля.

Той се овладя.

— Почакайте. — Имаше няколко номера. Неговият например, ала жена му сигурно бе при някой от безбройните си роднини. Имаше много номера. Приятели, офицери, политици. Не. Трябваше да се свърже направо с правителството.

— Господине, вие…

— Кабинетът на министър-председателя в Тел Авив. — Не можеше да даде секретния номер в международен разговор и щеше да му се наложи да разговаря по обикновения. Зачуди се дали правителството е в Тел Авив, или в Йерусалим. Поне щеше да открие някой отговорен дежурен. Добкин отново чу шум във фоайето. Беше само въпрос на време да открият изчезналия Касим.

— Кабинетът на министър-председателя — съобщи друга телефонистка.

— Да. Съвещанието там ли се провежда, или в Йерусалим?

Последва мълчание. Тази информация бе публикувана във вестниците и нямаше причина да не отговори. И все пак…

— Кой се обажда, моля?

— Генерал… — Не знаеше как ще реагира жената, когато чуе името му. — Генерал Коен.

— Ще помоля телавивската телефонистка да ви свърже с Йерусалим, господин генерал.

— Благодаря ви. — Линията даваше заето. Тази нощ всички в Израел трябва да звъняха в кабинета на премиера със съвети и оплаквания. Случваше се по време на всяка криза.

— Всички линии са заети, господине.

— Обаждам се отдалече. По държавен въпрос. Опитайте на този телефон. — Той продиктува секретния номер.

Отговориха му почти незабавно.

— Да? — без да се представя, попита уморен мъжки глас. — Кой е там?

Добкин чуваше гласовете на обикновените телефонисти. Очевидно имаха тежка нощ. Пое си дъх и каза:

— Внимателно ме изслушайте и не затваряйте.

— Няма, господине. — Тази вечер мъжът беше водил много разговори и нито един от тях не беше приятен, но не би и помислил да затвори телефона на някой, който се обажда по ВИП-линията.

— Аз съм генерал Бениамин Добкин. — Бен съобщи кодовото си име и номер.

— Да, господин генерал. — Мъжът натисна някакъв бутон и служител от Шин Бет вдигна слушалката в друга стая.

— Обаждам се от Вавилон. От Ирак. От мястото, където принудително кацна конкордът.

— Да, господине.

— Проверихте ли кода ми?

— Да, господине.

— Но въпреки това не вярвате, че съм генерал Добкин, така ли?

— Не, господине.

— Не те обвинявам, синко. А сега слушай. Трябва да разговарям с някой, който познава гласа ми и може да потвърди, че съм аз.

— Да, господине.

Добкин бавно и ясно заговори:

— Запиши имената на тези генерали. Ако някой от тях е там, свържи ме с него.

— Да, господине.

Бен изреди имената на десетина пехотни и военновъздушни генерали.

— Ако ме свържеш с някой от тях, той ще потвърди кой съм. — Зачуди се дали връзката няма да прекъсне някъде по линията. Дали някой от телефонистите нямаше да чуе, че говори на иврит? И какво щеше да направи? — Е, млади човече?

— Да, господине.

Служителят от вътрешното разузнаване се свърза с един от сътрудниците на премиера по интеркома.

Сътрудникът бързо надраска няколко реда и подаде бележката на министър-председателя.

Теди Ласков отвори дипломатическото си куфарче и извади шест инфрачервени снимки, всяка с увеличение на размазана Давидова звезда. Чувстваше се странно безразличен към това, което се канеше да направи. По един или друг начин, рано или късно щяха да разкрият измамата, разбира се. Кариерата му вече бе приключена, ала името му щеше да бъде дискредитирано и спокойно можеше да се озове в затвора. Но това не го интересуваше. И все пак дали щяха да се досетят? Или щяха да повярват, че снимката просто е случайна илюзия… или чудо? В известен смисъл наистина беше така — начинът, по който откри, че са във Вавилон. Бе толкова сигурен, че сега рискуваше да го хвърлят в затвора, за да ги накара да му повярват. Талман стоеше в отсрещната част на залата. Изглеждаше тъжен. Тъжен, уплашен, изпълнен с угризения и смутен. Но срещна очите му и успя да му се усмихне.

Министър-председателят побутна бележката настрани, без да я прочете.

— Е, генерале? Какво ми носите? Цветни снимки и географските координати на конкорда, предадени на Теди Ласков от Гавриил по заповед на Господ? Хайде, дайте да видим.

Ласков като че ли не го чу.

Сътрудникът настоятелно почука с пръсти по бележката и премиерът най-после погледна към нея, взе я и я прочете.