Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Той се приближи до предната веранда и отвори вратата. Озова се в малко фоайе и запремигва, за да приспособи очи към светлината. На рецепцията седеше млад арабин в маскировъчна униформа и четеше вестник. „Всичко е толкова банално“ — помисли си Бен. Младежът вдигна поглед и Добкин видя, че лицето му се напряга.

— Да? — Касим току-що беше решил пак да изнасили еврейката. Ако още бе жива. А сега му пречеха. — Да? — Имаше нещо нередно… този прекалено тесен униформен панталон. Влажен, целият в кал и с тъмни петна като от кръв. Без автомат… Мях за вода… Странна кефия. Касим се изправи.

Бен се приближи до рецепцията, пресегна се, хвана младежа за косата с лявата си ръка, а с дясната заби ножа в ларинкса му и го завъртя. После пусна арабина, който бавно се свлече на пода, избърса длан във вестника, попи с него кръвта от плота и го хвърли отзад. Все още чуваше къркорещи звуци. Обърна се, видя врата с надпис на арабски „Управител“ и я отвори.

Малкият кабинет се осветяваше от лампион на пода и под него по корем лежеше гола жена, цялата окървавена и навярно мъртва. По кожата и прическата Добкин позна, че не е местно селско момиче, отвлечено по очевидни причини. Той бързо отиде при тялото и го преобърна. Лицето й бе подуто и насинено. Накрая позна секретарката на Игаел Текоа, но не успя да си спомни името й. Коленичи и прилепи ухо към сърцето й. Беше жива. Той погледна окървавеното й тяло. Сякаш ашбалите бяха пуснали срещу нея диво животно.

Взе я на ръце и я остави на малкия диван до стената. На вратата висеше дълга вълнена роба и Добкин зави момичето с нея. На бюфета откри пълна кана до леген с кървава вода и изля малко върху лицето й. Тя леко помръдна. Генералът остави каната. Не можеше да й отдели нито секунда повече. Застана до бюрото и вдигна телефонната слушалка. До болка познатото движение сега му се стори странно, също като по време на синайската кампания, когато бе намерил работещ телефон в разрушено село. Обади се в съседното селище — все още в египетски ръце — и съобщи за предстоящото си пристигане. Тогава се беше пошегувал. Сега всичко бе сериозно. Нетърпеливо зачака сигнала. Над главата си чу стъпки и пъшкане. Санитари и ранени. Зад стената разговаряха хора. Навън вятърът клатеше капаните. Зачуди се дали линията не е прекъсната. Погледна апарата. Нямаше шайба. Контролираше се от телефонист, но как можеше да се свърже с него? Докато почукваше по вилката, сякаш изтече цяла вечност.

Внезапно се разнесе ядосан, груб мъжки глас.

— Да? Тук Хила! Да?

Добкин си пое дъх.

— Хила, дайте ми международни връзки в Багдад, моля.

— В Багдад ли?

— Точно така. — Бен знаеше, че ще трябва да се въоръжи с търпението на човек, строящ къщичка от карти. Само една грешка и връзката щеше да прекъсне.

— Кой се обажда?

Преди да пътува в недемократични държави никога не беше оценявал напълно страната си. Той се поколеба.

— Тук е доктор Ал-Тани. — Не. Телефонистът в Хила със сигурност познаваше гласа на уредника. Ужасна грешка. — Искам да кажа, тук е доктор Омар Саба, гост на доктор Ал-Тани. Дайте ми Багдад, моля.

Последва мълчание.

— Изчакайте.

Добкин се зачуди дали Ал-Тани е в мотелския си апартамент, или в музея. Или пък у дома си в иракската столица? Той притискаше слушалката към ухото си и чакаше. Стенният часовник отброяваше минутите. Откри, че се е зазяпал в легена с кървава вода, и се извърна. Очите му пареха. Струваше му се, че коленете му ще са подкосят. Бен взе телефона и коленичи до Дебора Гидеон. Навлажни устните й от мяха, премери й пулса и повдигна клепача й. Тя беше в шок, но изглеждаше достатъчно млада и здрава, за да го преодолее. Той докосна раните й и внимателно ги разгледа. Вече не съжаляваше, че е убил часовия.

Докато чакаше, се погрижи за момичето, стиснал слушалката между ухото и рамото си. Изтекоха петнайсет минути. Гласовете в съседната стая ставаха все по-силни. Играеха карти. Горе нещо изтрополи на пода. Ранен, паднал от леглото — или умрял, хвърлен на носилка.

Някой влезе във фоайето и извика:

— Касим! Касим! Къде си?

Търсеха убития младеж. Дали щяха да се сетят да погледнат на пода зад рецепцията?

Към кабинета се приближиха стъпки. Бравата се завъртя. Без да изпуска слушалката, генералът се пресегна и угаси лампата. Вратата се отвори. Снопът светлина от фоайето премина на метър от него и попадна върху мястото на пода, където бе лежало момичето. Лъчите осветиха увисналия й от дивана бос крак.