Нелсън Демил - При реките на Вавилон

През четвърти век, спомни си той, персийският цар беше превърнал града в ловен резерват. По онова време все още се бяха издигали невероятните му стени, понякога смятани за Второто чудо на света вместо Висящите градини, макар че повечето от неговите 360 стражеви кули по укрепленията бяха съборени. Тази странна съдба, преобразяването на най-големия град на земята в място за диви животни — всъщност в зоопарк, — още по-точно напомняше на Добкин за пророчествата на Исая и Йеремия. Жилище за диви зверове.

В началото на пети век Ефрат бе променил течението си, превръщайки Вавилон в безкрайно блато. Тогава се бяха изпълнили думите на Йеремия, изречени осемстотин години по-рано: „Втурна се върху Вавилон морето; той е покрит от многото му вълни“ 45 45 Йеремия 51:42. — Б.пр. .

Бен усети, че се унася, и скочи на крака. Пийна глътка вода от козия мях и замига, за да проясни очи. Беше се озовал в странен свят и предполагаше, че във всичко това се крие някакво значение, ала нямаше представа какво.

Измъкна се от полуразкопаната къща и излезе на пътека, която минаваше над руините. Зави на север и закрачи покрай заливната тераса на Ефрат. Извървя почти километър, приведен срещу вятъра и увил лице с кефията си.

Вятърът утихна за кратко и му се стори, че чува шум. От вратата го гледаше арабин. Добкин разбра, че е в Квеириш.

— Мотелът — опита се да имитира палестински акцент генералът.

Мъжът реши, че наистина е ашбал, заблудил се в мрака. Не обичаше тези хора, но в момента, изглежда, те бяха властта в района. Никога не бе виждал невъоръжен ашбал и това му се стори странно.

Докато крачеше след него, Бен извади ножа, който му бяха дали евреите от Ума. Няколко минути вървяха по лъкатушна уличка, после мъжът изчезна в мрака между две сгради.

Добкин предпазливо го последва. Арабина го нямаше. Той се притисна с гръб към стената отдясно и запристъпва навътре.

Мъжът внезапно се появи от една ниша в отсрещната стена и протегна ръка.

— Натам е.

Беше козята пътека, по която Хамади ги бе отвел при Портата на Ищар. Бен кимна и му благодари. Разбираше, че за да продължи нататък, трябва да мине много близо до арабина, така че стисна дръжката на ножа си и се изправи пред него.

Мъжът беше приготвил камата си. Искаше да убие ашбала, за да му вземе дрехите, обувките и съдържанието на джобовете му. Палестинците никога нямаше да проследят пътя му до Квеириш.

Добкин стоеше на метър от арабина и го пронизваше с очи.

Селянинът едва сега осъзна колко е едър ашбалът и видя, че е нащрек. Зачуди се дали той не се кани да го убие. Сведе очи надолу и забеляза ножа. Дали трябваше пръв да нанесе удар, или да остане неподвижен и да се моли на Аллах здравенякът да го пощади? Палестинецът едва ли можеше да иска жалката му роба и старите му сандали.

— Аллах да е с теб — каза той, преклони глава и се остави на милостта на непознатия.

Добкин се поколеба, после отговори:

— И с теб. — И изчезна по козята пътека.

Докато се изкачваше и навлизаше в града, отново го обзе усещане за нереалност. Знаеше, че е заради изтощението и стреса, съчетани с всички онези стари карти и хипотетични възстановки на Вавилон, които беше виждал, ала въпреки това не можеше да се отърси от него. Предполагаше, че подобно на повечето евреи — ако разказите за плена по същество отговаряха на истината — и неговите предци са живели тук. Но не се бяха колебали, когато Кир ги беше освободил. Бяха се завърнали, само за да бъдат пръснати отново от римляните няколко века по-късно. Оттогава до 1948 година се бяха скитали без дом по света. След две хилядолетия семейството му се беше заселило в Русия и оттам се бе отправило на последното пътуване до Палестина. А от Палестина, съвременен Израел, Бениамин Добкин се беше озовал във Вавилон. Дали някога пак щеше да види Йерусалим?

Откри древното корито на Ефрат и покрай старата речна стена навлезе в района на двореца. След петнайсет минути се изправи пред глазираните лъвове на Портата на Ищар, мина през нея и закрачи по Свещения път. Накрая видя светлините на мотела. Като че ли нямаше часови. От отсрещната му страна бяха разпънати палатки. На известно разстояние забеляза малкия музей. Ашбалите ги нямаше. Бяха отишли за пореден път да атакуват хълма. Докато си почиваше, откъм могилата се разнесе дълъг автоматен откос, после настъпи тишина. Зачуди се кой е стрелял. Навярно наблюдателен пост. Още един мъченик в безкрайния списък.

За миг си помисли дали да не потърси доктор Ал-Тани в музея, но се отказа. Нямаше време. А и можеше ли да му се довери? Даже да можеше, не искаше да го замесва. Едва сега осъзна, че не е имал други планове, освен да се обади по телефона. Цялата невероятна операция можеше да успее единствено с дързост и късмет. До този момент късметът не му беше изневерявал. Стигна до Ума и се сдоби с маскировъчен панталон. Намери мотела и ашбалите, изглежда, ги нямаше. Сега само трябваше да влезе вътре и да убие часовия. Но в сградата навярно имаше ранени, а това означаваше и санитари. Навярно много.