Нелсън Демил - При реките на Вавилон

— Историята продължава и съдържа още една поука.

Бург примирено въздъхна.

— Добре.

— Е, след една голяма битка англичаните трябвало да се окопаят в Кут. Турците ги обсадили и това се проточило с месеци. Британските подкрепления стигнали на километър оттам, но турците ги отблъснали. Накрая англичаните свършили провизиите си и трябвало да се предадат. Една от най-тежките критики срещу британския командир в доклада на военното министерство била, че не организирал набези срещу турците. Докладът призовавал за край на статичната отбрана и препоръчвал мобилна защита. Никакви стени. Огън и маневриране. Съвременната военна наука е приела този принцип. Защо не го последваме и ние?

Бург принудено се засмя.

— Не виждам аналогията. Къде е Каплан? Долу ли?

— Има аналогия и добрата тактика си остава добра в Кут, Хартум или Вавилон. И като стана дума за Хартум, Бург, не забравяй, че британските подкрепления пристигнали там само с два дни закъснение. Но въпреки това генерал Гордън 43 43 Чарлз Джордж Гордън (1833–1885) — британски генерал и колониален администратор, загинал при защитата на Хартум от въстаническите сили на Махди. — Б.пр. , войниците му и цивилните вече били мъртви. Ако през следващите няколко часа не пристигне помощ, ще ни сполети същата участ, Бург. Докато си седим тук и никой не се опитва да ни нападне, започваме да си внушаваме измамно чувство за безопасност. Но когато по склона отново с крясъци запъплят кръвожадни ашбали, ще се запитаме „Защо не опитахме това?“, „Защо не опитахме онова?“. Е, сега ти казвам, Бург, че всяко отчаяно средство за печелене на време си струва риска.

— Къде отиде Каплан? При Портата на Ищар ли?

— Не. Само до външната градска стена. Те ще минат оттам.

— Откъде знаеш?

— Всички военни проблеми имат ограничен брой решения.

— Когато се върнем, ще ти намеря работа във Военното училище.

Хауснер се отпусна по гръб в окопа и затвори очи.

— Кога ще съдим Бернщайн и Аронсон? Преди или след твоя трибунал?

На Яков му писна от унижения. Не му харесваше да споделя нищо и най-малко властта. Той седна и леко удари Бург по гърдите.

— Недей да ме изкарваш от нерви, Исак, иначе ти ще си на подсъдимата скамейка, не аз. Ако се стигне до гласуване, те ще изберат да ги изведе от пустинята истинското копеле, а не имитация като теб или политик като Вайцман. Хората знаят, че не могат да ви оставят да взимате непопулярни решения и да им ги налагате. Затова кротувай. Съвсем скоро ще се избавиш от мен.

Бург се втренчи в тлеещата си лула.

— Не ти вярвам, Яков. Всеки, който смята, че от катастрофата до победата има само една крачка, е от онези хора, дето искат нова карта след като вече имат двайсет точки на масата за двайсет и едно. В разузнаването не играем така. Приемаме минимална печалба срещу минимални загуби. Така играят всички съвременни армии, разузнавателни служби и външни министерства. Ти си последният от великите комарджии. Но не бива да залагаш живота на други хора. Не бива да залагаш дори живота само на един човек — на смелчагата Моше Каплан — с мъглявата надежда, че това ще ни донесе някаква полза.

— Отлично знаеш, че животът на един човек се смята за малък риск. Според правилата на собствената ти тъпа игрова теория това е допустима загуба за вероятна сериозна печалба.

— Не смятам загубата на един човешки живот за малка.

— Ти си лицемер, Бург. И в живота си още по-гаден. Не се преструвай, че не се зарадва, когато помолих Добкин да тръгне. Беше ти ясно, че го пращам на почти сигурна смърт, и това изобщо не те смущаваше.

— Тогава беше друго. Добкин е професионалист. Хора като него знаят, че поне веднъж в живота настъпват такива моменти.

— Това не улеснява нито него, нито мен. Да не мислиш, че ми е било много приятно да пратя някой от двамата долу?

— Не съм казвал такова нещо. И говори по-тихо. Просто си чеша езика.

— Повече не ми трябват хора, които само си чешат езиците, Бург. Върша онова, което смятам за редно. И се надявам хората в Йерусалим и Тел Авив да забравят за своите игрови теории, защото ако не се решат да поемат този огромен риск, щом разберат къде сме, с нас е свършено.

Бург се загледа надолу към склона.

— Е, по-добре да умрем, отколкото да станем причина за нова война или спасяването ни да изложи на опасност мирната конференция.

Внезапно Хауснер проумя всичко. Бург се готвеше да жертва всички заради нещо, което смяташе за висше благо. Предпочиташе да загине храбро — и безшумно, — за да не изнудват с тях Израел. Хауснер също без колебание щеше да пожертва Каплан, самия себе си и всеки друг заради по-висша цел. Ала къде свършваше жертвата? Ако го победяха, дали Израел щеше да се откаже да използва атомното си оръжие „заради човечеството и висшето благо“? Дали някой, държава или човек, имаше право да каже: „Висше благо ли, бабини деветини. Аз заслужавам да живея и ще убия всеки, който се опита да сложи край на живота ми.“