Нелсън Демил - При реките на Вавилон

— Треперя като ученик на първата си среща и гласът ми е с една октава по-висок.

Мириам плъзна ръка по слепоочието му, после прокара пръсти през косата му.

Хауснер хвана дланта й и я поднесе към устните си.

Искаше му се да я целува, да я милва, ала просто я взе в прегръдките си и силно я притисна към себе си. После се отдръпна и застана на едно коляно. Бръкна в джоба на ризата си, извади нещо и й го протегна в разтворената си длан. Сребърна Давидова звезда. Беше направена от два отделни триъгълника, свързани с нитове, някои от които очевидно се бяха счупили и триъгълниците се бяха разместили.

— Купих я в Ню Йорк по време на последното си пътуване. От „Тифани“. Отбий се и помоли да я поправят. Става ли?

Тя се усмихна.

— Това е първият ми подарък от теб, Яков. Благодаря ти.

Внезапно изражението й стана съвсем сериозно. Мириам коленичи на дъното на окопа и впери очи в сребърната звезда в дланта си.

— О, Яков — промълви тя, — моля те, не се отказвай от живота. — После сви юмрук и притисна звездата към гърдите си. Острите върхове се забиха в плътта й, докато не бликнаха капки кръв. Мириам наведе глава и стисна клепачи, за да задържи сълзите си. — По дяволите. По дяволите! — Тя удари с юмруци по земята и извика на вятъра: — Не, по дяволите. Няма да ти позволя да умреш тук!

Хауснер не отговори, но и неговите очи се навлажниха.

С разтреперани ръце Мириам свали сребърната си верижка. На нея висяха ивритските букви „хет“ и „йод“ — „живот“. Тя я закопча на шията му и притегли главата му към себе си.

— Живот — през сълзи прошепна Мириам. — Живот, Яков.

Моше Каплан лежеше в едно малко дере и наблюдаваше околността през оптичния мерник. Лунната светлина бе прекалено слаба и прашните облаци бяха плътни, ала той ясно виждаше колоната ашбали в маскировъчни униформи на по-малко от двайсет метра разстояние. Спомни си една гравюра от деветнайсети век, наречена „Върколашкото сборище“. На нея бяха изобразени гротескни получовеци, събрали се до стената на църковно гробище под луната. Ужасяваща картина, но далеч не толкова, колкото зеленикавата гледка през оптичния мерник.

После образът внезапно избледня и той разбра, че батериите най-после са се изчерпали. Напрегна очи за последен път и натисна спусъка.

Всички на хълма разбраха, че моментът е настъпил.

Добкин насила накара Хислон да се върне в гуфата и я оттласна от брега. Сега горните й краища бяха доста по-високо над водата и младежът имаше много по-голям шанс да оцелее в Ефрат, отколкото ако споделеше съдбата на Бен. Освен това той беше единствената му връзка с Ума и генералът не искаше Риш да научи за това, ако го залови.

Добкин бе изгубил ориентация и не знаеше къде се намира спрямо Портата на Ищар. Тръгна приведен срещу вятъра и започна да брои крачките си. Навсякъде имаше необозначени разкопки и на няколко пъти едва не падна в сондажите. Е, те поне потвърждаваха, че наистина е във Вавилон. Разпозна характерната белезникава почва, която се беше образувала от кирпичените стени на древните сгради и не позволяваше тук да вирее почти никаква растителност, превръщайки разрушения град в ужасна гола пустош.

След около триста метра се изкачи на малко възвишение и потърси светлините на мотела в мрака, но не видя нищо. Внезапно чу зад себе си шум и се обърна. Нещо се движеше. Нещо с блестящи коси жълти очи.

Чакалът стоеше върху порутена стена с опашка към вятъра и го гледаше, като стоически понасяше прашната буря. Бен изпита съчувствие към този хищник.

— Не зная какво търсиш тук, стари ловецо, но се надявам да го откриеш — стига да не съм аз, разбира се.

Чакалът грациозно се приближи към него, спря и го прецени с поглед. После вдигна муцуна към небето и зави. След като не получи отговор от глутницата си, скочи от стената и изчезна в нощта.

Генералът също се спусна от височината и временно се скри в някаква частично разкопана къща. В тъмните ъгли се криеха бухали и появата му ги накара да забухат. Добкин се отпусна на пода. Измъчваха го вцепеняващи болки. Изпълваше го тотално изтощение. Клепачите му се затвориха и мислите му заблуждаха.

Вавилон. Какво невероятно мъртво място. И мъртвият град се опитваше да го убие, за да поеме костите му в белезникавата си пръст. „И Вавилон ще стане купища развалини, жилище на чакали, за ужас и за присмех, без жители.“ 44 44 Йеремия 51:37. — Б.пр. Пророчеството на Йеремия се бе сбъднало също толкова точно, колкото и думите на Исая.