Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Мириам се вгледа в очите му.

— Повече няма да те видя.

Яков не знаеше какво да й отговори.

Тя се пресегна, притегли главата му към себе си и го целуна.

Хауснер стисна ръцете й и се освободи.

— Не напускай самолета — тихо каза той. — Каквото и да се случи. Обещаваш ли ми?

— Ще те видя ли пак?

— Да.

Известно време двамата просто се гледаха. Мириам бавно протегна ръка, докосна лицето му, после бързо се обърна и се отдалечи тичешком.

Той я проследи, докато не изчезна в мрака.

Изкашля праха от гърлото си и избърса навлажнените си очи. Дори в това безсмислено премеждие да имаше божествен замисъл или послание, дори да съдържаше някаква поука, той не можеше да ги открие. Все същият стар човешки цирк, прояви на храброст и малодушие, егоизъм и себеотрицание, хитрост и глупост, милост и безпощадност. Други бяха само клоуните. Колко пъти трябваше да се преиграва? И защо всичко не свършеше по-бързо? Защо Господ им даваше сили да удължават собствените си страдания, щом краят бе предопределен? Хауснер отново изпита неспокойното усещане, че е подложен на страшна космическа шега. Обърна се към Бург и извика:

— По този начин Бог ме наказва, че не отказах цигарите, след като обещах на татко. — И се засмя.

Исак пъхна ръка в джоба си и стисна малкия пистолет.

— Чувате ли ме, Йерусалим?

— Да, господин… генерал. Почакайте — отвърна дежурният телефонист.

На няколко секунди министър-председателят почукваше с молива си по масата. Отново прочете бележката, после вдигна глава и се опита да овладее вълнението си.

— Предполагам, че ако го чуят, мнозина от вас ще познаят гласа на генерал Добкин.

Отвсякъде го засипаха въпроси и възклицания. Хората скочиха на крака. Премиерът удари с длан по масата, за да ги накара да замълчат.

— Запазете тишина и слушайте внимателно. — Той даде знак на свързочника в нишата и по няколкото тонколони в залата се разнесе високо пращене. Министър-председателят натисна един от бутоните на пулта пред себе си. — Кой се обажда?

Добкин бе чувал тази леко подигравателна интонация. За миг му се зави свят, после се овладя и мъчително преглътна.

— Генерал Бениамин Добкин, господин премиер. — Той замълча. — Познахте ли гласа ми?

— Не. — Но премиерът виждаше, че в залата има хора, които са го познали.

— В момента присъства ли някой, който може да познае гласа ми?

— Предполагам. — Той огледа присъстващите. Няколко души колебливо кимнаха. Един от генералите, който беше служил като полковник при Добкин, отбеляза:

— Или е той, или е много добра имитация.

— Говорете, генерале — все още не съвсем убеден, ала извънредно възбуден, каза министър-председателят. — Откъде се обаждате?

Теди Ласков здраво стисна в ръце фалшифицираните снимки и бавно ги прибра в куфарчето си.

— От Вавилон — разнесе се гласът по тонколоните.

В залата избухнаха възклицания и почти всички се обърнаха към Ласков и Талман. Премиерът удари с юмрук по масата, но не успя да въдвори тишина.

— Откъде се обаждате, генерале? — извика по микрофона той. — Искам да кажа, от какъв телефон? На свобода ли сте?

— Да, на свобода съм. Обаждам се от мотела, господин премиер. Близо до музея. — Добкин се мъчеше да запази самообладание, ала гласът му леко трепереше.

Министър-председателят се намираше в същото състояние.

— Да. Добре. Бихте ли ни описали ситуацията, генерале? Какво става, по дяволите?

Добкин знаеше, че го слуша целият кабинет и военното командване. Той събра мислите си и направи ясно, сбито обобщение на всичко, случило се след отвличането им над Средиземно море.

Петима-шестима сътрудници светкавично донесоха военни карти на района, изчисления на времетраенето на полета до Вавилон, информация за терена, времето, часа на изгрева и разсъмването, както и стотици други факти, събрани след като Ласков бе изложил предположението си. Преди да вземат окончателно решение за операция, трябваше внимателно да обмислят всичко.

Докато говореше, Добкин чу стъпки във фоайето. Леко ранените отиваха някъде. Отвори се врата, после се затръшна. В стаята, в която бяха играли карти, включиха радио. Дрезгав женски глас пееше една от безкрайните арабски песни. Неколцина ашбали започнаха да припяват. Шумът заглушаваше думите му, но в същото време нямаше да му позволи да чуе, ако някой се приближи до кабинета.

— Какво предлагате, генерале?

Бен позна генерал Гур.

— Какво предлагам ли? Предлагам да дойдете и да ни измъкнете оттук, генерал Гур.