Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Бекер се изправи и избърса ръце. Чуваха се викове на арабски. Бяха на не повече от двеста метра. Един от израелците стреля по посока на гласовете. Разнесе се мъчителен стон. „Не — помисли си Давид, — когато стигнат тук, няма да са в добро настроение.“ И все пак нито за миг не съжаляваше за решението им да се бият. Не беше чул да се оплаква и никой друг.

Той отиде при предния колесник и спря до Питър Кан, който продължаваше да работи по запалващото устройство.

— Стига, Питър. Вече е малко късно за това. Ела в кабината.

Бордовият инженер вдигна глава.

— Защо, по дяволите? Виж, когато дойдат, искам да видят как Питър Кан се бъхти с това скапано устройство. Може би ще ме съжалят и ще ми дадат билет до Лод.

Бекер се усмихна.

— Добре… до… до скоро.

Кан погледна към него.

— Да. До скоро, капитане.

Давид се върна при рампата и бавно се изкачи, без да обръща внимание на куршумите, които свистяха покрай него. Мина по крилото и влезе в самолета. Трябваше да си пробие път сред ранените, за да стигне до кабината, където седна до Мириам.

— Готово.

— Благодаря.

Двамата дълго мълчаха.

— Винаги съм знаел, че ще умра в самолет — каза накрая Бекер.

Тя се пресегна и го докосна по ръката.

— Мисля, че си най-смелият човек, когото познавам.

Давид погледна контролния пулт. Струваше му се, че трябва да направи нещо, ала имаше заповед от Хауснер да остане в кабината, каквото и да се случи. Той включи радиостанцията и започна да я настройва на различни честоти. Щеше да го прави, докато някой не го простреляше в гърба. „Жалко за Мириам и за всички жени от групата“ — помисли си Бекер. Беше сигурен, че ашбалите са им отредили специална съдба.

— Искаш ли да останеш тук? Имам предвид…

— И аз имам заповед — усмихна се тя.

Той погледна навън през предното стъкло.

— В овчарската колиба се събират хора. Струва ми се, че ще…

— Да, виждам ги. Ще остана с теб, ако нямаш нищо против.

Давид се поколеба, после се пресегна, хвана ръката й и я стисна.

Израелците, които бяха решили да се самоубият, се събраха в оплисканата с кръв, зловонна овчарска колиба.

Като народ, арабите рядко отнемаха собствения си живот, но никой не се изненада, когато влязоха Абдел Маджит Джабари и Ибрахим Ариф. Всички разбираха, че за тях — повече, отколкото за останалите — е най-добре да са мъртви. Вътре цареше пълен мрак и това улесняваше нещата. Почти не разговаряха. Само от време на време някой новодошъл прошепваше една-две думи. Скоро стана очевидно, че няма да дойдат други, но никой не знаеше какво да прави.

На групички в ъглите се бяха събрали общо единайсет души. В една от тях бе Юри Рубин, основният поддръжник на идеята за самоубийството. На пода до него лежеше Игаел Текоа. Той съжаляваше, че не е умрял от арабските куршуми, когато беше извикал от наблюдателния си пост, за да предупреди защитниците на върха. Сега отново се изправяше пред смъртта. С тях бяха четирима млади сътрудници от Кнесета, двама мъже и две жени, всички членове на Отбранителната лига „Масада“.

В друг ъгъл бяха стюардът Яков Лайбер и двете стюардеси Бет Абрамс и Рахил Баум. През последните два дни Бет се бе грижила за ранените и беше виждала мъките им. От предишното весело момиче не бе останала и следа. Рахил лежеше между Лайбер и Абрамс. Също като Текоа, тя беше отказала да се премести в конкорда. Изпитваше ужасни болки от раните си и не виждаше смисъл да чака нови страдания в самолета.

Преди да вземе решението си, Яков Лайбер бе помислил за трите си деца, ала Рубин го убеди, че ашбалите няма да се смилят над никого от тях. И все пак се колебаеше. Двете стюардеси се нуждаеха от него. Той тихо им шепнеше в мрака. Бет плачеше, Рахил мълчеше. Яков коленичи до нея и стисна ръката й. Бет Абрамс прегърна и двамата.

В третия ъгъл седяха Абдел Джабари и Ибрахим Ариф. Повече от трийсет години бяха живели сред тези хора и сега щяха да умрат с тях.

Джабари запали последната си цигара.

— Знаеш ли, Ибрахим, винаги съм знаел, че няма да умра от естествена смърт.

Ариф трепереше. Той също запали цигара и тежко издиша дима.

— Преди това може да умра от инфаркт — опита се да се пошегува арабинът. — Как ще го направим?

— Мисля, че имаме два-три пистолета.

Ръцете на Ариф се тресяха толкова силно, че едва държеше цигарата.

— Мисля, че няма да мога, Абдел. — Той се изправи.

Джабари силно го дръпна и прошепна:

— Не бъди идиот! Не чу ли какво направиха с Моше Каплан? Можеш ли да си представиш всички неща, които ще направят с теб? Спести си ги, приятелю.