Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Бург кисело се усмихна и поклати глава.

— Не, благодаря.

— Смяташ ли, че можех да направя нещо повече?

Шефът на Шин Бет се замисли за миг.

— Не. Честно казано, ти се справи блестящо. Можеше да си мъничко по-дипломатичен… а може би не. — Той се заслуша в приближаващите се изстрели. — И хората ни бяха чудесни.

— Да.

Към командния пост се приближиха Маркус и Алперн. Маркус небрежно отдаде чест.

— Какво ще правим, шефе?

Хауснер не знаеше какво да му отговори. Чувстваше се длъжен да каже нещо, но не можеше да измисли нито заповед, нито думи на благодарност.

— Просто вземете със себе си колкото може повече копелета. — Той замълча за миг. — И ви благодаря. Вие бяхте гръбнакът и сърцето на отбраната ни. Справихте се невероятно. Никой от оцелелите няма да го забрави.

Двамата кимнаха и изчезнаха в мрака.

Бург постави ръка на рамото му.

— Най-добре да отидеш в конкорда преди да са ти отсекли пътя. Обеща й и тя те чака. Аз ще остана тук.

Яков поклати глава.

— Не. Не искам да видя какво ще направят с нея. Тя също няма да иска да види какво ще направят с мен. Знае го и не ме очаква.

— Разбирам. Ще се… знаеш какво имам предвид.

— Не. Не съм от тези хора. Пък и преди да си ида искам да кажа някои неща на Ахмед Риш.

Бург кимна. На лицето му се изписа крива усмивка.

— Страхотно се справихме, нали?

— Да… Слушай!

— Какво?

— Чу ли…

— Да. Да!

Хауснер погледна нагоре. Стори му се, че вижда проблясък, чу и далечния характерен вой на реактивни двигатели.

— Открили са ни, Исак! — извика той. — Открили са ни, по дяволите!

Бург бясно започна да размахва ръце и да вика:

— Тук! Тук сме!

Яков се насили да се усмихне и каза:

— Прекалено късно, за да ни помогнат, но не толкова, че да не пометат Риш и неговата банда. Знаеш ли, възвърнах си вярата в израелското военно разузнаване.

Бург бе толкова възбуден, че отначало не го разбра. После се сети. Бяха пристигнали израелски или иракски самолети, но нямаше да променят съдбата им. Раменете му увиснаха.

— Надявам се, че Добкин е оцелял.

Двамата вдигнаха глави и видяха огнена следа на ракета, която разцепи небето.

Първото нещо, което направи Теди Ласков, бе да изпълни последното си обещание към Бекер. Той откри лиъра с радара и изстреля по него ракета „Финикс“ от 160 километра разстояние.

Пилотът на лекия самолет се прозяваше и сънливо зяпаше през предното стъкло. Вече му се виеше свят от кръжене на автопилот. Земята не се виждаше от прах, но тук горе беше чисто. Зората изпълзяваше от Персия и изглеждаше, че денят ще е подходящ за полети. След известно време можеше да му се наложи да отиде до лагера им в пустинята Шамия, бързо да презареди и да се върне — освен ако онези глупаци долу най-после не приключеха. Пилотът отново се прозя.

После погледна през левия илюминатор и забеляза в небето огнена жилка. Секунда по-късно с удивление осъзна, че светлината се приближава към него. Той потупа спящия копилот и двамата видяха как пламъкът променя курса си и ги следва. Когато разбра какво е това, пилотът нададе пронизителен вик. Ракетата се устреми към тях и като че ли увисна пред стъклото на кабината. На корпуса й израелските оръжейници бяха нарисували приказната птица, която сякаш се усмихна на първите слънчеви лъчи и намигна на двамата пилоти в мига преди да погълне плячката си в страшно оранжево огнено кълбо. За разлика от истинския феникс обаче, нямаше никаква вероятност да се възроди от пепелта си и да започне нов живот.

Ласков насочваше ескадрилата си с помощта на радара. Компютрите бяха позволили на автопилотите да се движат ниско над земята по време на целия нощен полет и бяха прелетели под йорданските и иракските радари. Почти не бяха имали време да проучат терена, но всеки пилот знаеше, че липсващата информация може да се компенсира с умение и желание. Свръхзвуковият полет над Йордания и западен Ирак, общо хиляда километра, им отне по-малко от четирийсет и пет минути. Освен изтребителя на Ласков, който носеше два „Финикса“, самолетите бяха въоръжени само с ракети въздух-земя.

Веднага щом лиърът изчезна от радара, Теди каза в микрофона:

— „Конкорд“ две, тук Гавриил трийсет и две. Чувате ли ме?

Мириам Бернщайн чу експлозията във въздуха, докато седеше сама в пилотската кабина. Нямаше представа какво е това, но всъщност не я интересуваше.

— „Конкорд“ две, тук Гавриил. Чувате ли ме, „Конкорд“?

Стори й се, че чува далечен глас. Звучеше и смътно познат.