Нелсън Демил - При реките на Вавилон

— Добре, Гавриил. Ако имаш още самонасочващи се бомби, сега е времето да ги пуснеш. Мини покрай брега на реката в основата на склона в случай, че някой там е останал жив. Все още можем да избягаме оттам. Хвърли още една на двестатина метра напред и надясно от мен. Ще ти дам знак с предните светлини.

— Прието за реката, втори, но другата цел е прекалено близо до вас.

Кан разтърсваше Бекер за рамото и му крещеше на английски, родния им език:

— Не ме ли чуваш, по дяволите? Поправих помощното устройство. Запали тая дебелогъза птица и я накарай да се махне от тоя лайнарник!

За миг Бекер онемя.

— Поправил си устройството?

— Поправих го. Поправих го. — „Може би“ — помисли си Кан.

Пилотът натисна ключа на помощното запалващо устройство. Не вярваше, че в акумулатора е останала достатъчно енергия, но нищо не му струваше да опита. Заслуша се и въпреки рева на вятъра и експлозиите чу, че устройството се върти. Но не палеше. Бекер изключи светлините на самолета. Двамата с бордовия инженер безмълвно следяха температурния датчик на устройството. Бялата стрелка не помръдваше. Давид опита с познатото: „Само още веднъж, Господи, само още веднъж“. Нищо.

Двата огромни транспортни самолета C-130 прелетяха ниско над западната пустиня. Бяха напуснали територията на Израел много по-рано от ескадрилата F-14, но се движеха с максимална скорост 585 километра в час и полетът им продължи близо два часа.

Кралят на Йордания незабавно разреши да използват северния йордански въздушен коридор до иракската граница. Едва когато го поставиха пред свършения факт, че изтребителите вече са в Ирак и двата C-130 наближават границата, иракското правителство неохотно се съгласи да ги допусне. Алтернативата беше да откажат и да поискат ескадрилата незабавно да напусне въздушното им пространство, което щеше да наложи смущаващи обяснения как изобщо са проникнали толкова навътре в страната.

След като по телефонните линии бяха разменени много зловещи декларации, Багдад най-после отстъпи пред искането на Йерусалим за съвместна операция и израелският министър-председател и иракският президент подготвиха изявление за пресата. За да му придаде достоверност, Ирак прати малка бойна част от Хашимия по Ефрат и обяви бойна готовност в гарнизона в Хила, макар и двете правителства да знаеха, че не могат да разчитат на палестинските войници. Смяташе се, че Ахмед Риш плаща на повечето от тях, и иранските им офицери внимателно ги наблюдаваха. И Ирак, и Израел разбираха, че частта от Хашимия няма да стигне до Вавилон навреме, за да участва в операцията, но в случая бе важна проявата на подкрепа.

Други иракски офицери от Хила, придружени от полицаи и служители от малкото летище в града, потеглиха с автомобили на север към Вавилон. Те блокираха пътя Хила — Багдад малко по на юг от мястото, на което беше кацнал конкордът, и го обозначиха със светлинни сигнали в сумрака на бурята. Друга бойна част пресече Ефрат с моторница, за да маркира по същия начин импровизирана писта на заливните тераси. Всичко това не беше абсолютно необходимо за приземяването на транспортните самолети, но значително намаляваше рисковете.

След като даде своя принос, иракското правителство пасивно зачака развитието на събитията. Провалът на израелската военна операция нямаше да се приеме като трагедия в някои багдадски кръгове, докато успехът й очевидно щеше да е резултат от иракското участие. И в двата случая нямаше да изгубят нищо. Можеха да си навлекат укори от страна на палестински организации и навярно някои арабски правителства, ала времената бяха такива, че много други арабски държави официално щяха да приветстват хуманитарната проява и Багдад щеше да спечели добрата воля на Запада — добра воля, която по-късно можеше да се превърне в нещо по-конкретно. Като цяло правителството смяташе решението си за правилно — особено след като Израел не им оставяше друга възможност.

Капитан Измаил Блок и лейтенант Ефраим Херцел, пилоти на първия от двата C-130, видяха светлините по пътя за Хила и завиха наляво. Три от изтребителите, пратени да ги покриват, профучаха покрай тях и се понесоха към предвиденото място за кацане. Големият транспортен самолет бързо се спусна надолу, каквото и беше предназначението му в бойна обстановка.

Петдесетимата израелски десантници на борда закопчаха предпазните си колани и се приготвиха за неизбежното разтърсване. Двата джипа, единият със 106-милиметров безоткатен гранатомет, а другият с двуцевна 50-калиброва картечница, бяха здраво закрепени на местата си. Лекарите и сестрите за пореден път провериха подвижния си лазарет.