Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Лейтенант Щерн погледна надясно през страничния прозорец. В къщите като че ли горяха огньове. Бурята отнасяше сигналната ракета на запад. Тя се клатеше като махало под парашута и хвърляше по земята странни сенки. После прелетя точно над пилотската кабина и двамата се извърнаха от ослепителната й светлина. Изтребителят спусна втори парашут над реката, който също се понесе на запад към тях.

Петдесетте десантници отзад се вслушваха във воя на вятъра и двигателите. Вместо джипове те имаха дванайсет моторизирани гумени сала. Войниците усещаха, че самолетът вече каца, и челата и горните им устни лъщяха от пот.

Лекарите и сестрите си шепнеха разтревожено. Всеки C-130 имаше готовност да приеме двайсет и петима ранени. Ами ако само жертвите на мирната мисия бяха толкова? Можеха да пострадат и десантници. Ами ако имаше ранени пленници?

Капитан Гайс най-после успя да приземи самолета. Разплискаха се хиляди кубични метри кал и покриха корпуса, който пресече мочурището и се насочи към селото. Сигналната ракета започна да догаря и наоколо се спусна мрак.

Пред тях се очертаха кирпичени къщи. Отвъд Ума Гайс зърна водите на Ефрат и натисна спирачките. Самолетът спря на по-малко от сто метра от селото.

Задната рампа се спусна. Три взвода десантници изскочиха навън и се затичаха към сградите. Четвърти взвод се разгърна около самолета и незабавно започна да се окопава в калта.

Майор Самуил Барток стреля с узито си във въздуха, но никой не му отговори. От отсрещния бряг на реката се чуваха гърмежи. Той погледна картата си. Ако не срещнеха съпротива в селото и успееха да се придвижат срещу течението до хълма, щяха да им трябват двайсетина минути, за да заемат позиция. Но и тогава нямаше гаранция, че ще попречат на арабите да настъпват срещу конкорда. Колко бяха палестинците? Според капитан Бекер от над сто и петдесет ашбали бяха оцелели не повече от трийсетина. Невероятен подвиг за мирна мисия. Майор Барток мрачно се усмихна. Не, не беше възможно. Трябваше да е готов за многоброен противник.

Десантниците заобиколиха селото. На север първият израелски взвод стигна до Ефрат. Първият войник, който стъпи на брега, редник Ървинг Фелд, се изпика в реката.

Командван от майор Барток, вторият взвод се придвижи към къщите.

От малката уличка се появи старец и бавно се запъти към тях. Той погледна над главите на израелците към големия самолет сред тресавището. Първите утринни лъчи осветяваха синята Давидова звезда. Мъжът вдигна дясната си ръка и каза:

— Шалом алехем.

— Салаам — отвърна на арабски майорът.

— Шалом — упорито повтори старецът.

Барток не се изненада много. Бяха му казали, че някъде край Вавилон е възможно да живее еврейска общност. Ако имаше време, щеше да поговори с непознатия, но не разполагаше нито с минута за губене. Той махна с ръка.

— Алехем шалом.

По броя на кирпичените къщурки прецени, че селото наброява не повече от петдесетина жители. Майорът извика през рамо към радиста, докато водеше взвода си между сградите:

— Кажи на Йерусалим, че открихме еврейско село. — Той пак погледна картата. — Ума. Попитай дали можем да ги отведем у дома. Даже да не стигнем до конкорда навреме, поне бихме могли да направим това.

Капитан Гайс прие съобщението от радиста и го предаде в Израел.

Министър-председателят изслуша пилота и бавно кимна. Вавилонските евреи. Но те бяха иракски граждани. Отвличането на чужди поданици едва ли можеше да се сметне за приятелски жест. Ако дадеше разрешение по радиостанцията и Багдад го подслушваше, можеше да изложи на опасност останалата част от операцията. И все пак, според закона за завръщането, всички евреи имаха право да дойдат в Израел. Понякога се налагаше да им оказват помощ. Имаше такива прецеденти. Премиерът огледа присъстващите. Някои кимнаха. Други отрицателно поклатиха глави. Много от лицата изразяваха мъчителната дилема, пред която бяха поставени всички. Но решението зависеше от него. Нямаше време за обсъждане.

— Имате ли място? — попита той по микрофона.

Капитан Гайс се усмихна.

— Как може да нямаме място за тях?

— Ами… хм, ако искат… да се върнат у дома, вземете ги. Край. — Министър-председателят се отпусна назад. Тук се твореше история. Или навярно провал. Вече бе стигнал толкова далеч, че спокойно можеше да пренебрегне последствията от всякакви нови опасни решения. Той помоли да му донесат чаша кафе.

Първите слънчеви лъчи вече огряваха планините и равнините. Ласков отново прелетя над Вавилон и се зачуди как ли е там долу. Изпитваше същото желание да се приземи, както някога над египетските пирамиди. Но съдбата му отреждаше да наблюдава света от кожената си седалка. Бе прекарал прекалено голяма част от живота си над тази плодородна земя и с нетърпение очакваше да се слее с обитателите й след като тази история свършеше.