Нелсън Демил - При реките на Вавилон

После изтича при Алперн, който тъкмо влизаше вътре.

— Хауснер?

Мъжът сви рамене.

— Знаеш, че няма да дойде.

Бург кимна и в същия миг срещна погледа на Мириам Бернщайн. Беше чула думите на Алперн.

Тя се втурна към ръба на крилото и понечи да скочи долу. Исак я хвана и я дръпна назад. Мириам се опита да се отскубне, но той я държеше здраво и с помощта на една жена я помъкна към аварийния изход.

Ашбалите знаеха, че израелските десантници се приближават. Вече бяха достигнали предела на храбростта си. Бяха толкова изтощени, че почти не осъзнаваха какво става около тях. Всяка следваща стъпка ставаше все по-мъчителна. Устата, ноздрите и ушите им бяха задръстени с прах, пясъкът ослепяваше очите им. Мислите им бяха насочени не към израелците пред тях, а към онези отзад. Всеки тайно разработваше път за бягство в случай, че не успеят да вземат заложници преди десантниците да ги настигнат.

Но продължаваха да напредват, тласкани не само от мисълта, че трябва да пленят защитниците на хълма, за да спасят собствения си живот, но и от крясъците и заплахите на Ахмед Риш и Салем Хамади. А и ашбалите все още бяха опасна сила, дори в сегашното си състояние. Като тигри, които макар и ранени, трябва да бъдат заобикаляни отдалеч.

Риш спря две момичета, сестри, които се опитваха да се върнат назад с оправданието, че се били заблудили от изстрелите, които идваха от подножието на склона. Той използва възможността да стегне дисциплината, нареди им да коленичат и ги застреля в тила.

За миг Хамади се запита дали това няма да е пословичната сламка, която ще строши гърба на камилата. Ала екзекуциите оказаха очакваното от Риш въздействие. Малката група, вече само двайсетина души, продължи по-бързо напред към вибриращия конкорд. Салем се зачуди колко тирания могат да изтърпят хората преди да се разбунтуват. Трябваше да запомни тази поука, ако някога изобщо му се удадеше възможност да командва войници.

Когато чу рева на двигателите, Хауснер отначало се изненада. После си спомни неуморната решителност на Кан и се усмихна. Съмняваше се, че Бекер ще успее да задвижи повредения самолет със заровен в пръстта нос и спукани гуми. И все пак опитът заслужаваше възхищение. Колкото и бързо да пристигнеха, десантниците така или иначе щяха да закъснеят. Но ако конкордът ги посрещнеше на източния склон, положението щеше да е съвсем друго. Това щеше да удиви всички, включително Давид Бекер, подозираше Хауснер. Всички, освен Кан.

Яков застана на колене, стреля и продължи да отстъпва назад. Покрай него профучаваха единични куршуми откъм израелците, но това беше неизбежно. Постепенно обаче стрелбата утихна. Внезапно двигателите завиха и Хауснер разбра, че Бекер се кани да освободи спирачките. Погледна през рамо и видя червения блясък на моторите. Завъртя се обратно и от прашния облак към него се втурна редица ашбали. Чу гласа на Ахмед Риш, който се носеше над рева на изтребителите, тракането на автоматите и двигателите на конкорда:

— По-бързо! По-бързо! Това е последната ни възможност! Сега или никога! Хайде, тигърчета мои, напред към плячката!

Яков знаеше защо палестинците следват Риш. И преди беше чувал този глас, само че немски, а не арабски. Някои хора се раждаха с дарба на водачи и когато умовете им бяха болни, резултатът бе пагубен.

Хауснер стигна до някаква яма и скочи в нея. Усети труповете под краката си и се зачуди кой ли е срещнал края си тук. После приклекна и зачака Ахмед Риш в мрака.

Взводът на лейтенант Йошуа Гидел остана зад малкия музей, докато другите два с единия джип заобиколиха мотела и продължиха по Свещения път. Десетимата войници на Гидел се разгърнаха по петима от двете страни на джипа със 106-милиметровия безоткатен гранатомет и започнаха да напредват по откритото пространство между музея и мотела.

В колата заедно с лейтенанта бяха шофьорът, двама стрелци и уредникът доктор Ал-Тани. Гидел го беше открил в кабинета му в музея. Иракчанинът преглеждаше инвентарните си списъци, като че ли навън не ставаше нищо. Това напомни на израелския офицер за историята с Архимед, който работел върху математически проблем, докато римляните нахлували в обсадения град. „Не ми разваляй чертежите“ — казал ученият и вбесеният римски войник го убил. „И така — помисли си Гидел — Архимед се превърнал в герой и мъченик за интелектуалците, а военните получили поредната черна точка.“ Лейтенантът преодоля инстинкта, на който някога се беше поддал римлянинът, и само захвърли инвентарните списъци на пода.