Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Сега уредникът седеше до него.

— Според вас колко ашбали има в мотела? — попита офицерът.

Доктор Ал-Тани имаше там апартамент, но бе свикнал да спи на кушетка в кабинета си. Но се хранеше в мотела и използваше санитарния му възел.

— Не са споделили с мен, млади човече. — Ученият поправи очилата си.

Гидел го изгледа многозначително.

— Предполагам обаче, че има най-малко петдесет ранени, десетина или повече санитари, лекар, неколцина часови и дежурни офицери.

— В сградата има ли мазе?

— Не.

— Цялата ли е от бетон?

— Да.

— Някакви гости? Персонал?

— Не. Сезонът още не е започнал.

— Други цивилни?

— Понякога няколко селски момичета. Разбирате.

— Имат ли радиостанция? Свързват ли се с другите на могилата?

— Да. Във фоайето е. На рецепцията, където седи дежурният.

— Ранените въоръжени ли са?

— Да.

— Имат ли тежки оръжия? Картечници? Гранатохвъргачки? Миномети? Ръчни гранати?

— Не съм виждал такива неща.

— Къде биха пазили пленник?

— Бяха пленили едно момиче. Държаха я в кабинета на управителя.

— Израелка? — Гидел знаеше за нея от информацията на генерал Добкин.

— Да, струва ми се.

— Ами генералът? — Лейтенантът вече му беше разказал всичко, което знаеше за Добкин, ала Ал-Тани го приемаше скептично и навярно си мислеше, че израелците се опитват да използват приятелството му с генерала. — Значи не сте го виждали, така ли?

— Вече ви казах, не съм.

— И не сте чували за него?

— Щях да ви кажа.

— Къде другаде биха могли да държат пленник?

— Нямам представа. Не в стаите. Пълни са с ранени. Не и в кухнята. Нито в трапезарията. Има дневна, но и тя се използва. Струва ми се, че кабинетът на управителя е най-подходящ. Не съм ходил в мотела, откакто според вас ви се е обадил Добкин, така че сигурно е там.

Гидел погледна към сградата. Няколко прозореца светеха.

— Къде е този кабинет?

— Наляво от входа. Прозорците са на фасадата.

— Кой е главният там?

— Ал-Бакр.

— Разумен човек ли е?

Доктор Ал-Тани си позволи да се засмее.

— Искам да кажа, смятате ли, че ще предпочете да преговаря, отколкото да накара ранените да се сражават?

— Питайте него.

Лейтенант Гидел продължи да наблюдава мотела. Странно, като че ли никой не забелязваше приближаването им. Джипът се движеше с 5 километра в час и десантниците тичаха от двете му страни. Сградата вече се различаваше по-ясно и офицерът повдигна бинокъла за нощно виждане към очите си. Пред къщата бяха опънати палатки. Имаше и няколко евкалипта, които отчасти скриваха верандата. Вляво бяха паркирани автомобили. От комините се виеше дим. Закуска. На терасите на двата етажа седяха хора. Все още никой не ги виждаше. Той се обърна към Ал-Тани.

— Все пак мислите ли, че ще прояви здрав разум? Имате ли някакво влияние над него?

— Аз ли? — Уредникът поклати глава. — Аз съм… по-точно, бях техен пленник. Не се заблуждавайте. Не съм от тях.

Гидел отново насочи вниманието си към мотела.

Доктор Ал-Тани предпазливо постави ръка на рамото му.

— Млади човече, ако знаех, че моят приятел генерал Добкин е там и е жив, щях да направя всичко по силите си, за да го спася, но тези хора просто нямаше да ме послушат. Видях какво направиха с момичето. Повярвайте ми, ако е бил техен пленник, генерал Добкин е мъртъв или би предпочел да е мъртъв. Не си губете времето и не излагайте на опасност хората си.

Лейтенантът фокусира бинокъла си. Неколцина мъже напрегнато се взираха от страничните тераси. Носеха бели роби и някои бяха превързани. Гледаха към северната цитадела. Другите на горната веранда обаче се бяха обърнали в неговата посока.

— Благодаря ви, докторе — без да сваля бинокъла, каза той. — Моля ви, скочете от джипа. Освен ако не искате да дойдете с нас.

— Не, благодаря. Успех. — Уредникът скочи на земята и се претърколи настрани.

Гидел видя, че няколко души тичешком влизат в сградата.

— Увеличи скоростта! — Джипът ускори, десантниците също. — Заредете противобетонен снаряд и се пригответе за стрелба. — Двамата войници заредиха гранатомета и се прицелиха.

Внезапно откъм мотела изстреляха два дълги откоса зелени трасиращи куршуми, които изсвистяха над колата.

Лейтенантът изгуби всякаква надежда за преговори.

Изтрака друг автомат, после още един. Ашбалите ставаха все по-точни.

Шофьорът подаде радиотелефона на Гидел.

— Въздушното покритие.

Офицерът го взе.

— Тук източен бряг две-шест.