Едгар По - Стихотворения и поеми

Тук, сред паметта на вековете,
сред тишина и разрушение,
чувствам, че властта ти е по-силна
от молитвите на цар юдейски
в градината на Гетсиман, или
от чара на звездите, обладал
някога с покоя си Халдея.

Над паднал войн днес колона пада
и скулптурата на орел държи
прилеп жив във златните си нокти.
Косите на матрона замени
вятърът с треви и със тръстика,
а върху императорския трон
се плъзга като призрак, осветен
от рога на мъгливата луна,
лениво гущер в мраморния дом.

Почакай! Извитите аркади,
постаментите с колони тъмни,
смътните антаблементи, фризът,
който се разпада и изчезва —
камъни! Нима това е всичко!
Бляскави отломки, пощадени
от Времето за мен и Вечността!

„Не всичко! — отговори ехото. —
Издига се пророческият звук
в нас от забравата към мъдростта,
както Мемнон слънцето възпява.
Ние управляваме сърцата
и съвършените ви умове,
ние, камъните мъртво-бледи.
Силата не си отива още!
Чудото все тъй заобикаля
тайната на твърдата утроба,
магията на горделива власт
и паметта надвиснала е плащ,
който винаги ще ни обгръща
с нещо повече от слава“.

Познание! На времето си дъщеря,
която всичко с втренчени очи променя.
Защо измъчваш на поета мисълта —
грифон с криле, в които истината стене?
Как би могъл да те обича той, когато
и мъдрата ти власт дори ще го последва
във скъпоценния чертог на небесата,
макар да страда там от болчица неземна.
Нима ти на Диана каляската не спря
и не прогони от леса Хамадриада,
за да намериш подслон в по-щастлива звезда?
Нима от потока не изтръгна Наяда,
елфът от тревите, а в края и от мен
съня под тамаринда на летния ми ден?

Пръстта не ще спаси от тлен
лъч, сред цветята отразен,
в градина, щом расте денят
от бисера на хубостта.
Нищо земно не спасява
трепета, щом се прощава
потокът, закипял от страст,
на радостта с добрия глас.
Ехото не ще отмине —
вечен шум във раковина.
Без следи от земна пепел,
любовта на цветовете
и беседките отнесе
в света си тъй далечен Тя —
една пътуваща звезда.

Бе прекрасна Незея тогава,
в златен въздух лениво заспала
покрай четири слънца смирени —
оазис тих за посветени,
сред морета от лъчи, които
през великолепен блясък скитат
и слизат над свободната душа.
Водите са тъй плътни, че едва
успяват с ранга й да се преборят.
Отбягва ни любимката на Бога.

Отдавна бе. Кралицата сега
и скиптъра, и шлема си презря,
светлина и химн в четворен ритъм
мият ангелските й къдрици.
Избраницата днес на божествата,
родила „мисълта за красотата“
с венеца си от хиляди звезди,
потръпващи във женските коси,
Ахайа освети и там се спря
на колене, щом Вечността съзря —
балдахин, от облаци създаден,
символ на прекрасното й кралство,
което не пропуска в хубостта
на друга хубост тънката искра,
венецът, който с двоен лъч превърза
цветовете в матовия въздух.
Тя на леглото коленичи
сред цветя и лилии, които
се вдигаха към Capo Deucato,
стремително наоколо растяха
над стъпките й литнали. О, тя
обичаше смъртен и спечели смъртта.
Сефалика, разцъфнала с пчели,
във пурпур коленете й обви
и на Требизонд цвета от бисер,
обитаващ някога звездите
със медените капчици роса —
нектар, и на езичника познат,
отлъчен от Небето, разцъфтя
в градините на тъжната Земя.
Непростено, слънчевото цвете
над себе си само, което свети,
измъчвайки пчелата още
с безумието на внезапна почит.
В небето и наоколо, листото
и цвета му с дъх скръбта докосва,
треската главицата му свежда,
лудостта разкаяна посреща
с гръдта си бяла въздуха, лети —
виновна красота и девствен миг.
Никтантите изпълват с аромат
нощта, макар сред светлина да спят.
Клитии 2 2 Вид хризантеми. — Бел.авт. под слънцето ухаят,
като сълзи увехват и накрая
там цветето, нагоре устремено,
по пътя ще умре едва родено,
разпръсквайки сърцето си невинно
с криле над кралските градини.
Лотосът откъснат, който плува
след битката със Рона и целува
парфюма хиацинтов, пурпура на Занте.
Isola d’oro! Fior di Levante!
Нелумбо по свещената река
като индийски бог на любовта.
Вълшебни цветове. Вълшебство,
създало божията песен: