Едгар По - Стихотворения и поеми

Бездънни долини, реки,
дървета, бездни, пещери
там никой няма да открие,
защото капчици ги крият.
Потъват горди върхове
в моретата без брегове
и летят вълни нагоре
към небе от кървав огън.
Разстилат тихи езера
водите си като смъртта,
студени от снега сред тях
на лилии, които спят.

И край тези езера,
единствени като смъртта,
студени от снега сред тях,
на лилии, които спят,
край хребетите, край реката,
чийто шум е вечен сякаш,
край блато в сивите гори
с тритони, жаби и змии,
край извори, потоци мрачни,
където призраци проплакват
и всеки ъгъл нечестив
е част от ада тих и див,
където спомени откриваш
като в огромна какавида
и очертанията под савана
въздишат, ако не останеш,
отдавна формите познати
са дар за Рая и Земята.

За сърце с безумна скръб
истинен е този кът,
за духа, над който пада
сянка, той е Елдорадо.
Ала странника не ще допусне
никога да го почувства
и от живото прозрение
тайнството е защитено.
Тъй Кралят тука повелява —
капакът е затворен здраво
и гледа тъжната душа
през замъглените стъкла.

По път самотен и мъглив,
където ангелите зли
обитават, над света
бди от черен трон Нощта.
На Туле северния кръг
достигнах, и видях отвъд.

Прекрасен остров! От най-прекрасните цветя
най-нежното сред имената носиш.
Колко спомени от миговете светлина
на съзерцание докосваш.
Къде е леността безгрижна,
надеждите кой в гробница превърна,
къде е Тя, която повече не вижда
невинната зеленина на хълма.
Никога! Уви, магическият шепот
променя всичко, щом и хубостта
земята взе и няма да я видя вече,
но още имам бряг с усмихнати цветя,
остров с хиацинти! Пурпура на Занте!
„Izola d’oro! Fior di Levante!“

Живях сред жал
и свят от печал,
душата ми — мъртва вода,
додето Юлали красива не стана моя жена,
додето Юлали златокосата стана моя жена.

Без светлина
звездите в нощта
са пред очите й чисти.
Не може мъглата
да извае от блясък
капки пурпурен бисер в косите,
Юлали със нейната най-непокорна къдрица,
Юлали с най-безгрижната малка къдрица.

Няма следа
от болка сега
в душите ни заедно слети.
Целия ден
свети над мен
Астарта в небето,
щом гледа Юлали към нейния лъч виолетов,
щом вечно Юлали я гледа със взор виолетов.

С ярки доспехи,
с песен в сърцето,
сред блясък, прохлада,
доблестен рицар
дълго се скитал
и търсел Елдорадо.

Тъй той остарял,
следа не съзрял
сред сенки и прохлада
парченце дори
от тия земи
на име Елдорадо.

Додето съвсем
без дъх, изтощен,
видял как сянка пада:
„О, в много земи
биле си, кажи
къде е Елдорадо?“

„По светлия склон
на лунния дом,
където сянката пада,
надолу върви,
при мъртвите спри,
щом търсиш Елдорадо!“

Дух Небето обитава
с лютня във сърцето.
Израфел познават
щом струни прозвъняват
в ефирния свят. Ах, тогава
глас звездния химн подчинява
с музика светла.

Трепери от страст
нежна луната
с целия блясък,
с негова власт.
Върху небесната шатра
седем Плеяди угасват,
с мълния ясна
чудо очакват.

И споделят тъй звездите
с другите, които спират,
как огненият ритъм
е жив и непривичен.
О, навярно свирят
в сърцето му открито
струните на лира.

Грее мъдра мисълта
и любовта е тиха.
Отразяват светлина
като в призрачен Едем
на хуриите очите
и в лъчите се кълнем.

Израфел, ти не сгреши,
че всеки химн безстрастен
с презрение обви.
Венецът днес принадлежи
на мъдростта прекрасна
и вечния ти стих!

В небесния екстаз
дъха ти съчетава
любов, омраза и тъга,
сред звуци от жарава
звездите онемяват

в свободния ти дом, но тук
е свят на сладост и сълзи.
Цветя са си цветята ни. Дори
и сянката от прелестния звук
за нас е само слънчев миг.

Да бях приет
в това Небе,
ти да слезеш долу,
не би могъл да създадеш
химн на смъртен порив,
но прозвъни ли моето сърце,
ще коленичат горе.

Слава богу, че кризата
вече премина.
След дългата битка
в покоя изстинал
страстта за живот
е мъчително минало.