Едгар По - Стихотворения и поеми

Виж, престол си издигна сама
в странен град днеска смъртта
далеко на Запад, където
доброто и злото, заедно слети,
почиват в единствена вечност.
Гробници, дворци и кули древни,
непотръпващи от векове,
не припомнят нищо земно
и наоколо от ветрове
недокоснати, щадени,
кротко спят води смирени.

Светлина не слиза долу
и стените полуголи
не Небето осветява,
а водите ги даряват
с блясъка си и забрава.
Над куполи и кралски зали,
над храмове и вавилонски мрамор,
над запустелите градини
изваяни цветя обвили
беседките с бръшлян и птици,
където в камък се преплитат
виола, теменуга и лозница,
непогалени, щадени,
кротко спят води смирени.

Не сенките им, а самите
стени във въздуха увисват.
Църкви и гробове зеят
и бездна светлината лее.

Ни диамантени очи
на идоли, ни мъртъвци
със накити ще съблазнят
водите. Сред покой лежат
в отреденото легло,
прозрачни като от стъкло.
Не напомнят тук вълните
вятър някъде, че скита,
че някъде там милва вятър
море с не тъй ужасен блясък.

Ала внезапно порив дързък
се яви и много бързо
дъх кулите отблъсна тихо
и безмълвно се стопиха
във прилива. От върховете
остана празнина в небето.
Ах, вълните по-червени
чуват времето да стене
и сред викове, когато
градът изчезне във мъгли,
ще стане от престола златен
сам Ада да се поклони.

На месец юни сред нощта
стоя под тайнствена луна
и пара призрачна струи
от ореола й златист,
капки меко се разтапят
по върха на планината,
леки стъпчици от танца
в долината на пространството.
Над гроба розмарина спи,
спи лилията сред вълни,
мъгла в гърдите си прикрива
разрухата и си почива.
Езерото тъй прилича
на Лета и покой се стича
непробуден, вечен, ничий.
О, бездиханна красота
лежи с очи извън света —
Ирен и нейната съдба.

Ах, прозорец е отворен
за нея към небето горе.
През дърветата безплътен
вятър в капките се вмъква,
своенравен, омагьосан,
в стаята й влиза после,
ужасяващ и всесилен
той раздира балдахина
над капак, затворен здраво,
който тялото й пази.
Върху пода, по стените,
сенки призрачни надвисват.

Любов, защо не се боиш?
Защо съня ти тук лежи?
От далечните морета
тайнството си ти донесе.
В одежди странни бледността
е странна, даже хубостта
смирено търси самота.
Тя спи. Сънят й несмутен
да бъде свят и осветен,
навеки пазен и свещен
в килия още по-лъчиста,
в легло по-праведно и чисто.
Аз моля Бог: о, нека спят
очите вечно, щом край тях
безмълвни духове летят.

Тя спи. Сънят да е тогава
дълбок, додето продължава,
щом червей мрака управлява.
Далеко сред дървета сиви
за нея свода си открива
гробницата, чийто двери
се спускат като химн победен
с крилете си от черен креп
върху семейния й герб.
Там, в детството, когато хвърля
безгрижно камъчета вътре,
днес ехото не ще отвърне
и зад кънтящата врата
звук няма да дочуе тя —
дете, треперещо от страх,
че мъртвите му дават знак.

Съществуват неразделими неща.
Природата им двойнствена създава
чрез светлина обвивката и същността.
Тъй те в предмет и сянка се явяват.
Във двойна тишина, море и бряг,
душа и тяло. Ала обитава
молитви тихи и трева горяла
с болезнено познание едно от тях.
Макар че Вечността е негов знак,
съвършена тишина е, без боязън,
дори и злото няма власт над него.
Но щом съдбата странна те беляза
за срещата със сянката му бледа
в самотно царство и без име даже,
помни, че там единствен Бог те пази.

По челото те целувам
и понеже се сбогувам,
да призная не е лудост —
сънища са моите дни
и в това ти не сгреши.
Щом надеждата си тръгне
нощем и когато съмне,
в мисъл или във представа,
нищо друго не остава.
Виждам или тъй изглежда —
сън в съня е без надежда.
И стоя на този бряг,
сред кипеж на морски ад,
а в ръката ми проблясват
мънички зрънца от пясък.
Как пълзят, о, как изтичат,
как към дъното те тичат
додето плача и въздишам,
че пръстите са много слаби
и не могат да опазят
зърно единствено дори
от жестоките вълни.
Виждам, или тъй изглежда —
сън в съня е без надежда.

По път самотен и мъглив,
където ангелите зли
обитават, над света
бди от черен трон Нощта.
На Туле северния кръг
достигнах, и видях отвъд
земи надменни над предела
без пространство и без време.