Едгар По: Стихотворения и поеми

Не гордостта й — златото ценеше ти. Прокле я
с причастие ръката ти и сложи кръст над нея!
Как обреда ще бъде чист и скръбна песента,
щом думите реди с език престорена уста?
Тя там лежи в невинен сън — дар двоен за пръстта!

Peccavimus! Поне смирен пред бога остани!
Да я оплачем с кротка жал! Духа й не гневи!
Надеждата с Линор рида. Безумен е протеста —
дете и дар пред друг олтар и другиму невеста.
Бе ласкав миг и весел вик, но милва я пръстта.
Живот във златните коси, в очите й — смъртта.
В косите й живот искри, в очите й — смъртта.

Върви си с мир! О, най-подир светлина да срещне
в напева за онези дни и сърцето грешно.
Камбаната! Ах, нека тя мълком се прощава —
да не сепва земна клетва сянката й бяла.
През нежен свят, във вечността от ангели понесен,
от Ада тук във Рая там духът ще спре унесен,
намерил дом край златен трон до своя Крал Небесен.

Феб за нея този стих е писал.
С Разум тих близнаците на Леда
сл Адост търсят. Тайнственият смисъл
в та Нца весел на звука ги гледа.
Хубо Стта стаена в редовете
намер Ис божествения символ
на тали Смана близо до сърцето.
Запомни Стиха, до който стигна.
Защото зн Ака ще пропусне бързо
всеки, дове Рил се, че не е
Гордиев пре Дречения възел
и без меч ще мо Же да го разплете.
Взират се очит Етук подред,
три думи дирят и Намират скрити.,
изречени и чути о Тпоет.,
прикриват име но п Оет самите.
И Фердинандо Менде СПинто,
рицарят, с лъжата си и Грае.
Мамят буквите, ако изг Убят ритъм,
а истината блесва с тру Днакрая.

Видях те веднъж, но само веднъж
преди години, не така отдавна.
Бе през юли и кръглата луна
като душата ти отвън летеше
и търсеше пътеката си горе.
Падна сребърен от светлина саван,
копринен задух от покой и сън
върху обърнатите личица
на рози в омагьосана градина,
където вятърът е плах дори.
Падна върху хилядите личица
на розите, които подариха
уханието си в екстаза на смъртта.
Падна върху хилядите личица
на рози. Те умираха, приели
с възторг стиха на твоето присъствие.

Видях те в бяло и над теменуги
приведена. О, блясъкът тогава
падна върху хилядите личица
на рози и лицето ти сред жал.
Не беше ли съдбата тази нощ,
чието име също е Печал,
която ме повика пред вратата
на градината да вдъхна аромат
от сънни рози, додето спеше
светът, оставил само теб и мен.
Аз спрях. Погледнах. Всичко там изчезна.
Градината бе омагьосана
и бисерната светлина си тръгна.
Лабиринтът от пътеки и лехи,
щастливите цветя, дървета тъжни
избледняха и уханието
на розите умря в обятията
на влюбения въздух. Издъхнаха,
за да спасят божествения зрак
в очите ти. Аз виждах само тях.
Аз гледах само тях със часове,
додето после луната залезе.
Сърцето ми диво се вписа
върху кристалните, небесни сфери.
Тъмна е скръбта! Надеждата — велика!
Как тихичко морето прояснява.
Желанието властва с гордостта,
а любовта е все така бездънна.

Сега изчезна милата Диана
в каляската си облачна на запад
и ти сред призрачни дървета
изчезна също. Очите само
с мен останаха да осветяват
самотния ми път и оттогава
през времето ме следват и ме водят.
Смирен слуга съм — те са господари.
Задължени са да ме подкрепят,
да съм спасен е моят дълг към тях.
Пречистен в електричния им огън,
осветен в блажения им огън.
Душата ми изпълват с красота.
Звезди са, пред които коленича,
далечни в тъмния пейзаж на мойта нощ.
Дори и в ослепителния Ден
ги виждам още — две сладостно искрящи
Венери, непомръкнали от Слънцето.

Неотдавна авторът на тези редове
в пристъп на интелектуална гордост
отстояваше „властта на думите“,
отричайки, че мисълта възниква
в несвързания шепот на езика.
Над самохвалството му като присмех
две думи, две чужди думи се явиха,
изречени случайно с нежен порив
от спящи ангели в среднощната роса,
обвила с перлена верига хълма.
Изплуваха от пропастта в сърцето —
необмислени, души на мисълта,
чудесни и божествени представи.
С арфата си серафимът Израфел
едва ли би могъл да се надява
звук тъй прелестен да извлече. А аз!
В ръката ми перото е безсилно.
Повтарям името ти непрестанно.
Не мога да говоря и да пиша,
да мисля и да чувствам. Не е чувство
безмълвната ми неподвижност. Сякаш
прага златен на отворена врата
в съня великолепен ме извика.
Аз цял треперещ влизам и далече
сред капки пурпурни ме води пътя.
Навсякъде — отдясно и отляво —
те определят хоризонта, а там си само Ти.