Едгар По - Стихотворения и поеми

Небето бе много спокойно
и виждах листа как се вият
през самотната нощ на Октомври.
Спомен бледия сън ще прикрие
сред пейзажа неясен на Виър,
покрай езеро сиво на Обер,
покрай езеро влажно на Обер,
сред горите мъгливи на Виър.

Кипариси по пътя божествен
там закриляха мойта душа.
В мен Психея бе, мойта душа.
През сърцето ми лава гореща
като огнена, дива река,
като страшна, туптяща река,
жълта сяра по Янек пълзеше
към хладния край на света.
Надолу по Янек пълзеше
към вледенения край на света.

Разговаряхме много спокойно.
Чувах думи край нас да се вият.
Те във спомена днес ще се свият.
Не белязахме месец Октомври
и нощта си годината крие,
като в езеро сиво на Обер,
макар и да бяхме там ние,
бреговете не помним на Обер
и горите мъгливи на Виър.

Додето нощта остарява
сочат утрото звездни стрелки.
В края на нашия път се явява
светлина и неясно струи.
Полумесец дъха й стопява,
с двоен рог над нас се яви.
Астарта дъха й стопява,
остриета елмазни изви.

Аз казах: „От Диана по-мила
през въздишки минава тя.
Сред въздишки празнува тъй тя,
там, където сълзите не спират
и червеят храни плътта.
На Лъва от звездите пристига,
път сочи към тез Небеса,
към покоя на тез Небеса.
На Лъва от звездите тя слиза
с неземни очи към света.
На Лъва от бърлогата слиза
и гледа с любов към света“.

Психея изрече тогава:
„Странно, но аз не й вярвам.
На нейната бледност не вярвам.
О, нека сега не се бавим!
Да литнем, защото тъй трябва!“
От ужас обзета, и слаба,
крилата й мракът открадна.
Ридаеше тъжна и слаба.
Перата й мракът открадна.
Следите й мракът открадна.

„Сънуваме — аз й отвърнах, —
нека идем до таз светлина,
да се спуснем във таз светлина.
Надежда и хубост изпълват
със пророчество вечерта,
със блясък неравен нощта.
Да й вярваме можем напълно.
Тя ни води далеч над света.
Да повярваме можем напълно,
че ни води далеч над света,
додето я има нощта“.

Стихна Психея. Аз я целунах
и тъгата й тъй съблазних,
съвестта й така съблазних,
а във края на пътя ни лунен
хоризонта отвори врати,
древна гробница с тежки врати,
с непозната единствена дума
върху тежките, древни врати.
„Юлалюм — тя прочете, — тук спи.
Любовта ти под свода тук спи“.

И сърцето ми стана спокойно
като крехък лист, който се вие,
като мъртъв лист, който се вие.
Аз извиках: „Това бе Октомври,
нощта, що годината крие.
Скитах дълго да стигна и свия
своя страх тук в покоя да свия,
в нощта, що годината крие.
Днес познавам водите на Обер
и пейзажа неясен на Виър.
Бреговете познавам на Обер
и горите мъгливи на Виър“.

Чуй шейните със камбанки,
сребърни камбанки!
Свят на радост те предричат в ледени пространства!
Прозвънява, зазвънява
леденият въздух вън.
В звездна светлина тогава
небесата затрептяват
от кристалния им звън.
Миг след миг, миг след миг
отброява древен стих
и руническият ритъм слива с времето им дъх.
И звънят, звънят, звънят,
и звънят
тъй сребристи, нежни, чисти те звънят.

Чуй венчалните камбани,
златните камбани!
Свят на щастие предричат за нега призвани!
Нежен полъх — нощен дар,
те обричат своя чар.
Капки златен аромат
се разтапят.
Тържествуваща сред тях
лунна птица слуша мекия им смях
и чака!
Ах, тогава музиката прозвънява
в клетката като поток от хармония излят!
Колебливо,
как щастливо
бъдещето разпознава и открива,
че разказва за възторга доверчиво.
Сред съзвучията златни
и невинни, но понятни
как звънят, звънят, звънят,
как звънят,
в рима с ритъм се извиват и звънят.

Чуй тревожните камбани,
бронзови камбани!
За насилие разказват в хаос приковани!
Как пищят, пищят, пищят
и в ухото на нощта
вливат своя меден ад,
пронизително крещят,
могат само да пищят.
С истеричен смях сред ужас молят огъня да стихне,
ала глух за този писък, той не стихва и сред кикот
огнен дъжд нагоре литва,
в отчаяние опитва
зеницата на луната
да погълне с блясък, сякаш
или никога, или сега.
О, звънят, звънят, звънят
и разказват този път
за беда.
Сред безсмисления прилив
във утробата пулсират
разпокъсаните звуци на страха.
Но ухото разпознава
как прелива
и застива
ужаса в опасността.
Но ухото различава
как потъва
и нараства
привкуса на лудостта.
Пронизителни и ярки, побеснели те свистят,
те свистят,
и звънят, звънят, звънят,
в хаос странен приковани те звънят!