Едгар По - Стихотворения и поеми

Чуй железните камбани,
тежките камбани!
В свят тържествен за утеха от скръбта призвани!
И сред тихия им ад
ужаса им непознат
в меланхолната смиреност на звука,
в дрезгавия трепет
е застиналият шепот
от вика.
Хора, ах, навярно хора
при телата им най-горе
в самота
с унес бавен разлюляват
на камбаните плътта.
Нямат нито пол, ни възраст,
ни добро, ни зло ги свързва
с паметта.
Господарят им сега
рони страх, страх, страх.
В страх
надменен те звънят,
тържествуващи крещят,
повелително звънят!
Той танцува там със тях.
Миг след миг, миг след миг
отброява древен стих
и надменни те звънят,
те звънят.
Миг след миг, миг след миг
отброява древен стих
и пулсират, и звънят,
и звънят, звънят, звънят,
и ридаят, и звънят.
Миг след миг, миг след миг
те крещят, крещят, крещят.
Във победен древен стих
се извиват и звънят,
и звънят, звънят, звънят,
се издигат и звънят,
и звънят, звънят, звънят,
и звънят,
и предричат, и въздишат, и звънят!

„ Ние рядко откриваме смисъл —
к Аза Соломон дон Данс, — в сонета.
Ще Съзреш много бързо чертите,
ког Ато воала крие лицето.
Тъй п Розрачен той стои, додето
и стих Ана Петрарка изчезва,
глупав Ашега и безполезна,
споделе На и така отнета“.
Сол наисти На е прав. Наверно
и глупостт А — напълно очевидна,
с мехурчета Летящи дивно,
но оформящи с Южета леко.
Непроницаем е Изапечатан
този тук навеки Симената.

Преди години много, отдавна
живя в царство сред морски треви
девойка, която познаваш
със името Аннабел Лий.
От мене обичана тя бе тогава,
любовта си към мен не прикри.

Тя беше дете и аз бях дете
в това царство сред морски треви.
Любов, по-прекрасна от всяка любов,
ни свързваше с Аннабел Лий.
Любов, на която белите ангели
нямаха право дори.

Затова и отдавна, много отдавна,
в това царство сред морски треви
целуна я вятър, от облака слязъл
и хладна е Аннабел Лий.
Знатен родственик взе я от мен
и далеко, далеко от мене я скри
там, зад стените на гробница сита,
в царство сред морски треви.

Ах, никой от белите ангели горе
своята завист не скри.
Всички знаят защо тя е мъртва
в това царство сред морски треви.
Целуна я вятър, от облака слязъл
и уби мойта Аннабел Лий.

Но нашта любов бе по-силна от тази,
на всички от нас по-добри,
от нас по-големи дори
и макар, че небето ангели пазят,
а демони — тия води,
душата ми винаги с нея ще бъде,
с душата на Аннабел Лий.

Не светлина луната ми праща,
а сънища с Аннабел Лий.
Не виждам звездите, а двете зеници
на моята Аннабел Лий.
Сред нощния прилив лежа и се взирам
във нея, във моята миличка, мила,
в гроба до мен край морски треви,
в гроба се взирам край морски треви.

Тъй като горе в Небето все спорят
и ангели търсят единствена само
сред всички горящи думи за обич,
няма по-радостен повик от мама.
И аз затова те нарекох така
с най-чистия звук, и най-милия.
Остави душата ти в мене Смъртта,
когато отведе Вирджиния.
Майка си, своята майка, не помня.
Рано е тръгнала тя, ала ти,
майка на тази, която е спомен,
носиш по-вечен от спомени миг.
Както душата на мойта жена
живия дъх да смени не успя.

Да те обичат вечно? — Остави сърцето
от своята пътека да не се дели.
Бъди всичко онова, което
си сега и друга не бъди.
Така в света ще буди възхищение
чарът повече от хубостта,
и нежен жест — прекрасно задължение
ще бъде любовта.

Тиха долина аз знам.
Никой не живее там.
Бяха всички на война.
Пазят нейните цветя
от небесния си замък
звездни ириси и пада
ден във сините треви,
в тях червено слънце спи.
Пожелаеш ли, ще видиш,
че покоят е привиден.
Нищо не е неподвижно,
нищо, въздухът освен —
плът над цветната й тлен.
Не от вятъра пулсират
на водите с хладен прилив
кипарисите в Хебрида.
Вятърът не управлява
на облаците танца бавен
от утрото до мрака равен.
Над теменуги, сред които
човешкият ми поглед скита,
над лилии тела извили
край безименни могили.
Ридаят и уханна жал
редят във бисерна печал.
Ридаят и се стича тя
във вечни капчици роса.