Едгар По - Стихотворения и поеми

Тъжно е, знам.
Нямам повече сили
и мускули нямам,
с които да движа
вкамененото тяло
по моста подвижен.

И почивам в леглото
спокоен и сдържан.
Всеки, който погледне,
ме мисли за мъртъв.
В мен взре ли се някой,
ме мисли за мъртъв.

Стонът тъй плътен,
плачът им безпътен
стихват сега
пред страшния тътен
в сърцето, ах, страшния,
страшния тътен.

С отвратителен привкус
и трескава болка
в синкав пламък гореше
стипчивият мозък,
страстта за живот
в безумния мозък.

От всички мъчения
най-много болеше,
когато на кръстните
мъки обречен,
реката от нефт
и водите й грешни
жестоката жажда
с тъмни капчици срещна.

Реката, която
с песничка тръгва
от изворче точно
под самата повърхност,
недалеч в пещера
под самата повърхност.

Нека никой не пита
неразумно защо
тъй тъмна е стаята
с много тясно легло.
Всяко живо чело
сън в подобно легло
ще докосне пред пътя
във такова легло.

Духът на Тантал,
обладал мойто тяло,
почива във мир
сред мирис прощален
на мирта и рози —
запомнен, забравен.

Додето лежи,
го докосва по-чуден,
свещен аромат
от две теменуги,
на розмарин цвят
и жал с теменуги,
аромата неясен
на две теменуги.

Щастлив се потапям
сред меката пяна.
В съня ми се сбъдва
красотата на Ани.
И потъвам дълбоко
в косите на Ани.

Целуваше тя
и ме галеше леко,
а после заспивах
на бяла пътека.
Между хълмове бели —
небесна пътека.

Светлината си тръгна,
но ме скри в топлина
и невинните ангели
като щит призова.
Тя кралица на ангели
за мен призова.

Аз почивам в леглото
спокоен и сдържан.
Познал любовта й,
ме мислят за мъртъв.
И лежа много тихо,
спокоен и сдържан.
Любовта й щом видят,
ме мислят за мъртъв.

В мен взре ли се някой,
ме мисли за мъртъв.
Но сърцето от всички
звездни измами
най-щедро сега
проблясва със Ани.
Блести с любовта
на моята Ани.
Паметта за света
в очите на Ани.

От всички, за които ти си утро
и нощта настъпва, щом те няма,
пълен мрак в небесните селения,
унищожено слънце за онези,
които всеки час те благославят
за живота, за възкръсналата вяра
в благородството и в истината.
От всички, които в ложе сред сълзи
отчаяни преди смъртта се вдигат
дочули думите: „Да бъде светлина!“,
нежните ти думи, въплътени
в очите ти на светъл серафим.
От всички, чиято благодарност
напомня жертвоприношение, помни
единственият, който е обречен.
Мисли за тези бледи редове,
написани от този, който вярва,
че духът му с дух на ангел разговаря.

Не скърбя, че в моя жребий
има своя дял пръстта,
че любовта е вече бледа
капчица в ненавистта.
Не се оплаквам, че от мен
нищият е по-щастлив.
А затова, че Аз съм тлен,
а вместо мене Ти скърбиш.

Пръстен на ръката,
на челото ми венец.
Блясъкът познат е —
сред сатен и злато
в нозете ми — земята.
Аз съм щастлива днес.

Господарят пожела
да откупи мойта чест.
Ах, на другия гласа
чувам, ала на война
бе в онази долина,
и тъй щастлив е днес.

Да говори продължава,
а челото ми е лед.
Мен целуват пред олтара
устните на господаря
и пред него промълвявам:
„Аз съм щастлива днес!“

Звън в думите. И даден
е брачният обет.
Макар и да е хладен,
в мен знакът е оставен
и белегът доказва,
че съм щастлива днес.

Ах, дано да ме остави
сънят без друга вест,
че душата ми е рана,
нещо лошо ще направи
и духът му изоставен
ще е нещастен днес.

Любима! Сред горяща скръб
аз вървях по пътя дълго.
Бе пустинен този път,
там цветята се топят,
но душата ми се върна
в Рая с теб, където спят
сънищата, щом се съмне.

Споменът сега е остров
сред пулсираща стихия,
сред вода, която помни
свободата си бездомна
и покоя чий е.
Само там се смеят още
Небесата — весел прием.

Древен Рим! Гробница надменна,
която съзерцава Времето
в руини от великолепие!
Най-сетне след толкова години
на скиталчество с горяща жажда,
с копнеж по твоето познание,
аз коленича променен и тих
и в сенките душата ми отпи
светлина, величие и слава!