Едгар По - Стихотворения и поеми

„Сияние синьо
под клоните спи
и лунния прилив
от спящия скри.
Достигнати тайни
на сън и звезди,
които омайват
с небесни очи.
През сенки проглеждат,
докосват те с лед —
девича надежда,
повикала теб.
Станете, ленивки,
от своите легла!
Ах, длъжни са всички
да светят с мига!
Коси разплетете
тежащи с роса,
с целувките, дето
в тях също тежат.
Нима е възможно
без тебе, любов
и ангелът божи
да спи с благослов!
С криле отърсете
капките нощни,
които ви пречат
да литнете още.
Любовният трепет
нека си иде
с олово в сърцето
и злато в косите.

Лигея, Лигея,
красавице моя,
тъгата ти пее
с видения строги.
Твоята воля
ветрецът погали,
смири я и после
самотен остави
с дълг Албатроса 5 5 Албатросът спи, докато лети. — Бел.авт.
към нощния шепот
да гледа как носиш
хармония светла.

Лигея! Къде е
лицето ти чисто
като магия —
звук с образ в единство.
Очите затваряш
в сънища тихи,
ала нараства,
защото го виждаш
шума на дъжда,
летящ към цветята
в звънтящия такт
на танц неочакван,
които, щом вечер
тревите растат,
напомня, че вече
сътворен е света.
Миличка моя,
побързай тогава
към извора, който
луната огрява,
към езеро с тиха
и сънна усмивка,
в която звездите
са острови близки,
където цветята
сенките смесват,
в девствен сън сякаш
всяко проблясва,
напускат полето,
с пчелата си лягат.
Над мочурища сиви
възкреси ги тогава.
Вдишай съня им,
те често заспиват
да чуят дъха им
в звук как прелива.
Защо да се буди
ангелът скоро,
когато под лунен
покров е затворен
и омагьосан
в съня слуша той
как ритъмът носи
и сън, и покой“.

Серафими, ангели крилати,
духове в Небето полетяха,
колебливи сънища, невръстни,
без Познание, което пръска
в предела на Смъртта пречупен блясък
от погледа на Бога към звездата.
Грехът бе сладък — по-сладка е Смъртта,
щом огледалото на радостта
дъха на Знанието замъглява.
То беше вихър, който разрушава
малкото, дарено им да разберат —
истина-лъжата, щастието-скръб.
Сладка бе смъртта им, с тях бе чест
в екстаза на живота да умреш.
След нея няма вечност. Сън е съден,
където няма повече „да бъдеш“,
където мисълта ми обитава
далеко и от Рая, и от Ада.
Чий грешен дух в алеи сред мъгла
този химн не чу и го презря.
Не бе единствен и не ще прости
Небето ритъма на две души.
Серафим и дева — паднал ангел,
къде са в необятното пространство?
Без дълг спокоен любовта е сляпа
в сълзите съвършени на тъгата.

Духът велик е винаги прокуден
в кладенеца сух да търси чудо,
да гледа светлините горе,
додето със луната спорят,
защото всяка на око прилича
и блести на хубостта в косите,
и всяко изворче под мъх е свято
за сърцето с любовта познато.
Нощта на ужаса така откри
Анджело върху планинските скали
под мрачното небе извили гръб
над светове, които се въртят.
Той бе там със своята любима.
Погледът му, пожелал Всемира,
все по-често следваше отново
орбитата на Земята долу.
„Йанте, виж, загадъчния блясък
далечен е, и затова прекрасен.
Бе друг, когато в есенната нощ
се разделих със нейния разкош.
Онази нощ — о, спомням си сега —
че слънчев лъч във Лемнос заигра
със златото си по дърворезбите
по арабеските върху стените
и натежаха моите клепачи
от светлина преди да дойде здрача.
Изчезваха цветята във мъгли
и любовта със Гюлистан и Саади.
Промъкна се смъртта при мен и взе
на остров в ароматното море
чувствата ми. Тъй, че нищо друго
не може повече да ги разбуди.
Последният ми земен спомен
бе храмът горд, наречен Партенона,
с изваяни от мрамора колони,
прекрасен като твоите гърди.
Когато Времето освободи
крилете ми орлови, аз видях
годините под мене да летят
и през граница от трепкащ въздух
как почти градината издъхва.
Видях като безжизнена картина
градове пустинни във пустиня.
Аз носех красота и пожелах,
Йанте, там отново да съм с тях“.
„Анджело, защо ти е Земята!
Нима дома ти тук не е прекрасен,
полетата нима не са зелени,
страстта и красотата — съвършени!“
„Йанте, чуй, щом въздухът дъха ми
вдигаше нагоре като знаме,
аз бях опиянен, ала съзрях,
че в хаоса е хвърлен моя свят,
неспокоен и от ветрове делен,
заливан с пламъка на зло Небе
и презрях тогава своя полет.
Не летях, а падах, радост моя,
надолу, все надолу през звезди
със златен блясък, с бронзови лъчи,
тръпнех и не помня часовете,
твоята звезда, додето срещнах.
Сред нощ на пир — изгаряща звезда —
Дедалион над хладната Земя“.