Едгар По - Стихотворения и поеми

„Пътувахме към твоята Земя
както владетелката пожела.
Навсякъде около нея бяхме.
Защо като светулките кръжахме
не ни е дадено да разберем,
тъй както тя на своя Бог е в плен.
Времето с криле не би открило
по-великолепен свят, по-дивен.
Дискът й, почти неуловим,
едва за ангел беше различим
и първи във Небето разпозна
пътя ни там, горе, Ал Аараф,
защото хълмът двоен се яви
като искряща гръд под мъжките очи
и тръпнехме смирени пред греха
подобно на самата Красота“.

Полека те говореха така.
Нощта си тръгна — не дойде деня,
защото никога не ще прости
Небето ритъма на две души.

Утешение в смъртния час!
Отче, аз не се надявам.
Невъзможно е земната власт
небесния грях да прощава,
с гордост отвъдна да дава
пир лудостта и забрава.
Вярата за теб е огън.
Ала, о, само ако можех
да се надявам, че смъртта —
божествен извор и олтар,
обкова хладен на страстта
е благородния ти дар!

Твоят тайнствен дух превърна
тщеславието диво в срам,
щом сърцето си покръстих
сред алчния за слава храм.
Като бисер върху трона
вик от Ада се отрони.
Но болката не носи страх,
макар да я изпраща ад.

Макар да ме боли отново,
че лятото е стихнал повей
и галят спомен в светлина
с дъха си мъртвите цветя,
гласът им жив сред тежък зной
предсказва вечност без покой.

Треска погледа жигоса,
знакът, който още нося,
власт, спечелена с измама.
Тъй Рим ужасното наследство
на Цезар подари в замяна
и короната на царствен ум
над империята блесна —
венец на слепия триумф.

Живот за първи път открих
във планинска пръст да тича.
Мъглите на Таглей се стичат
в косите ми и притаих
на вятъра гнездото там,
за битката летяща — дан.

Ах, този вечен водопад,
в съня ми варварски струи,
докосване на нощен ад,
додето като жар гори
око под тънкия клепач.
Ах, облаците — знамена,
бяла свита за монарха,
с рева на бурята по здрач
познаха истинската страст —
воят на човешка битка.
Растеше детският ми глас
и през птичата обител
минаваше щастлив духа
под победата си ярка.

Дъждът валеше все така
върху косите ми. Аз бях
от дързост луд и ням, и сляп,
когато с лавър увенча
челото ми човешка длан.
Въздухът — кристален ручей,
бълбукаше край мен презрян
за разрушение, но скучен
бе припева му монотонен.
Ласкателство крепеше трона.
От този миг позна света
власт с невиждана жестокост
и днес осъжда гордостта
на смърт самия съдия.
Ала живее в мене, отче,
сияние на детски порив.
Покорен роб на нежността
е този, чиито тъмен полет
докосва женската печал
и слабостта там има дял.

Думите са звук, когато
любовта в любов се стапя.
Не бих могъл да проследя
на спомена си хубостта,
призрак щом е красотата
на изменчивия вятър.
Навярно съм живял сред мрак,
а страниците друг е писал,
защото не почувствах как
представата потърси знак
и словото лиши от смисъл.

Любовта за мен бе слязла
на детството в невинността.
Там най-прелестният ангел
се смееше над завистта.
Скиташе съня далеко,
свободен от тъга и страх.
Душата ми се приюти
чиста, пееща и лека,
ала аз огъня избрах,
заради пламъка му жив.

Бродехме из дивите гори
и с нас растеше любовта.
В студ гърдите ми й бяха щит,
а щом с усмивка пролетта
откриеше уханен ден,
тя го даряваше на мен.
Първият урок на нежността,
когато сред детински грижи,
с водопада бляскав на смеха,
с момичешките й капризи
от смътни болки полудив
през сълзи на гръдта й аз
внезапно падах мълчалив.
Тя не потърси моя глас
и никога не ме попита
за изворчето на сълзите.

Да, любовта за мен бе слязла,
но битката бе весел празник,
когато горе на върха
спря птицата на гордостта.
Аз нямах друг живот, освен
пръстта и въздуха горчив,
морето, танцът им студен,
тъгата с привкуса щастлив.
Срещнаха ме с друга радост
ласките на суетата,
в сън — загадъчната сладост,
а на яве — пустотата.
Тъй крилата разделиха
светлина от сянка, вечно
заедно, ала далечни
като името с чертите.

Страстите. Ти не познаваш
кръстните ми мъки, отче.
Моята ръка беляза
този свят и ме проряза
пак желание за още.
Но както капката роса
в пара се превръща денем,
мигът мечтите ми презря.
Мисълта със двойна прелест
власт и красота превзеха.
Времето не бе утеха.