Едгар По - Стихотворения и поеми

Но вечните години на Кондора
разтърсиха там Небесата,
преминаха край мене с трясък
и нямах време за умора
в Небе с непостоянен блясък.
Ала, щом с тихички крила
безделието долети
отново с лира и със стих,
ах, забранени досега,
сърцето е престъпник скрит,
додето в струните трепти.

Мъгливи долини, реки,
и сенки в призрачни гори
с форми още неоткрити
зад воала на сълзите.
Огромните луни растат
и намаляват всеки път,
и се променят всеки миг
местата им в Небето.
Тъй от дъха на бледен лик
повече звезди не светят.
По този лунен циферблат
най-ярката в дванайсет
за най-прекрасната сред тях,
призната от съда им тайнствен,
слиза, слиза, слиза долу
към планинската корона,
към върха великолепен.
Шлейфът й се спуска леко,
като драперия трепти
над бедни хижи и дворци.
О, всичко осветява тя —
морето, странната гора,
крилати духове, легло
на всяко спящо същество.
Горе ги погребва сякаш
в кротък лабиринт от блясък.
Дълбок, о, как дълбок е после
покоя на съня им нощен.
Сутринта, щом се събудят,
се издига нависоко
тяхната обвивка лунна
и сред хаотичен път
с бурята света докосват
като Албатроса жълт.
Луната не им трябва вече,
защото краят е известен —
лицето се превръща в сянка,
но съществува още. Странно
атомите се разпръскват
в малки капчици и също
като пеперуди тленни
търсят Небеса неземни.
Слизат, слизат, слизат долу,
носят своя образец
неспокойни, недоволни
с тръпнещите си криле.

На детството в онези дни
съдбата дом ми отреди.
В него влюбен бях и сякаш
бе прекрасна самотата
на езеро със черен бряг,
където боровете спят.

Когато в нощ на тъмен шепот
върху мантия летеше
тихичко мистичен вятър
с песничката си позната,
пробуждах се в съня си аз
за неговата дива власт.
Но тази власт не беше страх,
а сладка тръпка в полумрак,
неразгадана страст в покоя,
на рубините от зноя
и от любов, макар и моя.

Смъртта в отровните вълни
и гроб във бездната откри
за всеки, който се надява
на мир сред своята представа.
Душа, на самотата в плен,
го бе превърнала в Едем.

Видях те в сватбения ден,
когато в руменец бе ти.
Край теб, от щастие смутен,
светът обичаше. Обичаше и ти.

В очите — нежна светлина
(не бе възможна друга.)
Аз свеждах поглед към пръстта
от хубостта принуден.

Руменина — момински свян —
все някога ще се стопи,
макар и да изгаря плам
гърдите му, уви,

на този, който в сватбен ден
видя как в руменец си ти.
Край теб, от щастие смутен,
светът обичаше. Обичаше и ти.

Хелън, хубостта ти е за мен
като никейски древен кораб,
който сред уханното море
към бреговете родни води
скитник бледен от умора.

О, колко трябваше да страдам,
у дома за да ме върнеш ти
с коси от хиацинт, Наяда,
към блясъка велик на Рим
и мраморната слава на Елада.

В нишата на светлия прозорец
като статуя стоиш така
с ахатовата лампа във ръка,
Психея от пространства горе
наричани Света земя.

Душата ти ще е сама
на гробницата в мисълта
и няма никой да реши
с теб тайната да сподели.
Стой тихо в тази самота
сред покоя тъй измамен,
защото мъртвите в смъртта
те покриват с було хладно.
Беше жив — пред теб стояха.
С тях си отсега нататък.
Черен мрак ще бъде скоро,
няма да поглеждат долу
звезди от ясния си храм,
за смъртните — надежда. Там
в червени сфери ще гори
умората ти и дори
те ще запалят треска в теб,
за чийто огън няма лек.
Мислите ще те последват,
сенките не ще изчезнат
и няма да се разделят
с тревата капките роса.
Дъх божествен се смирява
и мъглата горе става
все по-плътна, непрогледна,
като знак и символ сведен
над дърветата извайва
тайнството на всички тайнства.

На лятото в средата,
точно в полунощ,
бледнееха звездите
пред яркия разкош
на хладната луна,
владетелка в Небето
сред своите слуги
с пътека през морето.

За миг ме погледна
с усмивчица ледна —
прекалено бе хладна за мен
и облаче бяло
я скри с покривало,
а аз се обърнах смирен
към звездицата вечна
със слава далечна
от нейната гордост пленен.
За сърцето ми тленно
тази гордост неземна
в Небесата на ясната нощ
бе дори по-прекрасна
с далечния блясък
от студения лунен разкош.