Едгар По - Стихотворения и поеми

Двамата вървяхме горе
по планинската корона
и от кулите скалисти —
хълмове гръбнак извили —
виждах жилищата чисти
на потоците звънливи.

Говорех й за гордостта
с думи толкова неясни,
че те изчезваха. Така
слаб пред матовия блясък
на кадифената й плът,
безгрижно себе си четях,
в страните, алени от кръв
престола пурпурен познах
и ги оставих да блестят
като самотна светлина.

Великолепие обви
раменете ми лукаво
не с тайнството на мисълта,
а с мантията на тълпа
от блюдолизци и слуги.
Видях лъва как оковават,
как се извива раболепно
извън пустинята, където
заговорът им подклажда
с дъх огнен неговата жажда.

Сега погледай Самарканд!
Нима не е кралица тя?
Нима в изящната й длан
не е съдбата на света,
на всичко и на всички. Право,
което на кръвта се дава.
За пиедестала — камък,
за владетеля — награда.
Тимур — единствен господар,
на империята трона
приел като законен дар,
с венец, ала извън закона.

Любов, духът ти е, аз зная,
въздишка, пратена от Рая,
дъждът, докоснал сутринта
със хлад горялата трева,
следвам нежната ти сила,
но сърцето ми е диво.
Представата, която свързва
в живот необуздана дързост
за звяра с песен непозната.
О, сбогом! Имам днес земята.

Скали под себе си не вижда
надеждата в онази кула,
като орел, в чужд дом зазидан,
очите своя ще изгубят.
Ще стори място на нощта
тук слънцето и на скръбта
за този, който още гледа
с копнеж по лятната победа
и ще намрази полумрака
душата, някога тъй чакан.
Ще слуша музиката тъмна
преди отново да се съмне.
Тя не умее да лети
денят когато приближи.

Дори лицето на Селена
зад усмивката надменна
в сянка крие светлината
и в покоите на мрака
гледа вкочанена красота —
портрет, направен след смъртта.
Ах, детството, на слънце сока,
чиято жал е най-жестока,
изтича пазеното лесно,
наученото е известно.
О, нека като цвят си иде
животът ми под лъч наивен.

Достигнах дом, ала нима
е мой, щом всичко изгоря.
През плесенясалите двери
минах в каменно преддверие.
Забравен глас ме спря на прага.
Познах го. Бе гласът на Ада.
И пожелах да видя аз
в леглата със димяща страст
сърце на просяк — тъмна паст.

Вярвам, отче! Ала всъщност знам,
защото е на път оттам
за мен смъртта благословена
и е безсмислена лъжата.
Към царството на строга леност
открехната стои вратата.
Просветва истината. Чака.
Навсякъде Иблис е сложил
капани за човешка кожа.
Кой друг ме дебнеше, додето
из Елисейските полета
търсех идола си — любовта,
а денем носеше снега
с криле и палеше свещта
с желанието ми. Нали
във дом с решетки от лъчи
прашинка няма да премине,
ако поиска да я види.
Как тъй копнежът ми успя
сред празника да се промъкне
и в плитките на любовта
през смях накрая да издъхне?

Сияен ручей. Пътят ти лъчист —
скитаща в кристал стихия —
е на водите символ чист.
Хубостта — сърце нескрито
с тайната на твоя ритъм —
дъщерята на Алберто крие.

Вълните щом погледне той
да тръпнат и се гонят,
защо сияещият зной
на нея му напомня?
Ах, сърцето — ручей ласкав —
нежно в себе си я скри.
Тръпнещо сърце от блясък
в търсещите й очи.

Убежище насън видях
със сладкогласни птици.
Това са устните, разбрах,
и думите разкрити.

Очи във моите Небеса,
но след това съм сам.
Саван е моята душа,
а те звезди са там.

Сърцето ти! С въздишка глуха
насън за истина мечтах,
която не можах да купя,
ала дрънкулките — успях.

Сред виденията в мрак
не ме последва радостта.
Сломен наяве денем бях
от копнеж по светлина.

С лъч към спомена отправен
сънува през деня
този, който осветява
реалните неща.

Сън тих и сън благословен,
сияние и празник,
сподирен от духа смирен
без болка ме опази.

Знам, че в здрача този блясък
едва трепти далечен,
но най-прекрасна е звездата
на истината-вечер.

Мечтанието мое спи
с криле, прибрани в шепот тих,
шумят зелените листа
край езерото сред мъгла,
където папагалът бе
птицата, добре позната,
от него буквите приех,
думите си произнасях
унесен в дивите гори —
дете с разбиращи очи.